И пред замрялата от страхопочитание публика той започна да раздава заверени фотостатични копия от никому неизвестния правилник, върху който бе изградил незабравимия си триумф. Това бе най-светлият час в живота на лейтенант Шайскопф. Разбира се, той спечели състезанието, без да прави нищо повече, и получи завинаги червеното флагче, като по този начин въобще прекрати неделните маршировки, тъй като хубави червени флагчета се намираха също така трудно, както добра медна жица. Лейтенант Шайскопф бе произведен старши лейтенант Шайскопф и започна бързо да напредва в кариерата. Малцина бяха онези, които не го приветствуваха като истински военен гений заради важното му откритие.
— Този лейтенант Шайскопф! — забеляза лейтенант Травърз. — Истински военен гений.
— Да, наистина е гений — съгласи се лейтенант Енгъл. — Жалко само, че този глупак не бие жена си.
— Не виждам какво общо има това с успеха му — отвърна хладно лейтенант Травърз. — Лейтенант Бимиз прекрасно бие с камшик госпожа Бимиз винаги когато имат полово сношение, и въпреки това той не може да направи нищо на парадите.
— Аз говоря за побой — възрази лейтенант Енгъл. — Кого го е грижа за парадите.
Всъщност освен лейтенант Шайскопф никой не даваше пукната пара за парадите и най-малко от всички шишкавият полковник с големите дебели мустаци, който беше председател на дисциплинарния съд и който започна да реве и ругае Клевинджър, щом Клевинджър влезе плахо в стаята, за да каже, че е невинен по обвинението, което лейтенант Шайскопф бе предявил срещу него. Полковникът удари тъй силно с юмрук по масата, че си нарани ръката, още повече се разяри срещу Клевинджър, повторно удари с юмрук по масата и още по-силно и още повече си натърти ръката. Лейтенант Шайскопф загледа Клевинджър зверски, със свити устни, покрусен от лошото впечатление, което Клевинджър правеше.
— След шестдесет дни ще се биеш срещу швабите — изрева полковникът с големите дебели мустаци. — И сигурно си мислиш, че това е някакъв голям майтап…
— Не мисля, че е майтап, сър — отвърна Клевинджър.
— Не ме прекъсвай!
— Тъй вярно, сър.
— И казвай „сър“, когато прекъсваш — заповяда майор Меткаф.
— Тъй вярно, сър.
— Не ти ли казах току-що да не прекъсваш? — запита хладно майор Меткаф.
— Но аз не ви прекъсвам, сър — възрази Клевинджър.
— Прекъсваш ме и не каза „сър“. Прибави това към обвиненията срещу него — заповяда майор Меткаф на ефрейтора, който знаеше стенография. — Не казва „сър“ на началниците си, когато не ги прекъсва.
— Меткаф — каза полковникът, — вие сте ужасен глупак. Знаете ли това?
Майор Меткаф запреглъща с усилие.
— Да, сър.
— Тогава си затваряйте глупавата уста. Говорите безсмислици.
Дисциплинарният съд се състоеше от трима души: шишкавня полковник с големите, дебели мустаци, лейтенант Шайскопф и майор Меткаф, който се мъчеше да си изработи стоманен поглед. Като член на дисциплинарния съд, лейтенант Шайскопф беше един от съдиите, който щеше да разгледа делото по същество, тъй като обвинението бе предявено от прокурора. Лейтенант Шайскопф беше също така и прокурор. Клевинджър имаше за защитник един офицер. Този офицер беше лейтенант Шайскопф.
Всичко това много объркваше Клевинджър, който се разтрепери от страх, когато полковникът скочи на крака, избухна като някакво гигантско оригване и го заплаши, че ще разпори вонящото му малодушно тяло и ще го разкъса на парчета. Един ден, марширувайки към класната стая, той се бе препънал. На следния ден срещу него бе повдигнато редовно обвинение, загдето разкъсва редиците, когато е в строя, за предумишлено насилие, безогледно поведение, вялост, измяна, провокаторство, загдето се прави на голям умник и слуша класическа музика и т.н. С една дума, искаха да му наложат най-тежките наказания по всички точки на обвинението. Той стоеше изплашен пред шишкавия полковник, който още веднъж изрева, че след шестдесет дни той ще се бие срещу швабите, и го запита как би му се харесало, ако го изхвърлят от училището и го изпратят на Соломоновите острови да погребва трупове. Клевинджър учтиво отговори, че няма да му хареса; той беше такъв глупак, че предпочиташе да стане труп, отколкото да погребва трупове. Полковникът седна, облегна се назад и внезапно успокоен, предпазливо му заговори с подкупваща учтивост.
— Какво сте искали да кажете — запита той бавно, когато сте казали, че не можем да ви накажем.
— Кога, сър?
— Аз задавам въпросите. Вие само ще отговаряте.
— Тъй вярно, сър. Аз…
— Да не сте си мислили, че сме ви довели тук да задавате въпроси, и аз да ви отговарям?