— Не моя последен ред, глупако! Последния ред на някого другиго. — изкрещя полковникът.
— „Прочети ми последния ред“ — прочете ефрейторът.
— И това е моят последен ред! — изпищя полковникът и лицето му стана мораво от гняв.
— О, не, сър — поправи го ефрейторът. — Това е моят последен ред. Аз току-що ви го прочетох. Не си ли спомняте, сър? Само преди един миг го прочетох.
— О, Господи! Прочети ми неговия последен ред, глупако! Хей, как ти беше името, дявол да те вчеме!
— Попинджей, сър.
— Е, ти ще бъдеш следният, Попинджей. Щом свърши неговото дело, и твоето ще почне. Разбра ли?
— Тъй вярно, сър. В какво ще бъда обвинен?
— Какво значение има това, дявол да те вземе? Чухте ли какво ме пита? Ще научиш, Попинджей. На минутата, щом свършим с Клевинджър, ще научиш. Курсант Клевинджър, какво… вие сте курсант Клевинджър, а не Попинджей?
— Тъй вярно, сър.
— Добре. Какво…
— Аз съм Попинджей, сър.
— Попинджей, милионер ли е баща ти или е член на Сената?
— Съвсем не, сър.
— Тогава си тръгнал нагоре по лайняна река без гребла. Баща ти не е генерал, нито висш чиновник, нали?
— Съвсем не, сър.
— Много добре. Какво работи баща ти?
— Той умря, сър.
— Много добре. Ти наистина си тръгнал по реката, Попинджей. Наистина ли Попинджей ти е името? Какво е това име Попинджей, дявол да го вземе? Не ми харесва.
— Това е името на Попинджей, сър — обясни лейтенант Шайскопф.
— Е, какво, не ми харесва това име, Попинджей, и просто не ми се чака, ще ми се да скоча да ти разпоря вонящото страхливо тяло и да те разкъсам на парчета. Курсант Клевинджър, повторете, моля ви се, дявол да го вземе, това, което сте пошепнали или не сте пошепнали на Йосарян късно снощи в нужника.
— Тъй вярно, сър. Казах, че вие не бихте могли да ме считате за виновен…
— Ще почнем от тук. Какво точно искахте да кажете, курсант Клевинджър, когато казахте, че не можем да ви считаме за виновен?
— Аз не казах, че не можете да ме считате за виновен, сър.
— Кога?
— Кога какво, сър?
— Пак ли започвате да ме разпитвате, дявол да ви вземе?
— Съвсем не, сър. Виноват, сър.
— Тогава отговорете на въпроса ми. Кога не сте казали, че не можем да ви считаме за виновен.
— Късно снощи в нужника, сър.
— Това ли е единственият път, когато не сте го казвали?
— Съвсем не, сър. Аз винаги не съм казвал, че вие не можете да ме считате за виновен, господин полковник. Това, което казах на Йосарян, беше…
— Никой не ви пита какво сте казали на Йосарян. Питаме ви какво не сте му казали. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Тогава да продължим. Какво сте казали на Йосарян?
— Казах му, сър, че вие не бихте могли да ме считате за виновен по обвинението, което е отправено срещу мен, и да останете верни на принципите на…
— На какво? Пак почнахте да мънкате. Престанете да мънкате.
— Тъй вярно, сър.
— И измънквайте „сьр“, когато мънкате.
— Меткаф, копеле такова!
— Тъй вярно, сър — измънка Клевинджър. — На правосъдието, сър. Че не бихте могли да ме считате…
— Правосъдие ли? — Полковникът беше поразен. Какво е правосъдие?
— Правосъдие е, сър…
— Това не е правосъдие — каза подигравателно полковникът и заудря пак по масата с голямата си тлъста ръка. — Това е Карл Маркс. Аз ще ви кажа какво е правосъдие. Правосъдие е коляното в корема направо от пода в зъбите нощем тайно с вдигнат нож долу в склада с боеприпаси на бойния кораб с пясъчен чувал по главата тихомълком в тъмнината без никакво предупреждение. Въжето около врата. Правосъдие е да пипаме здраво и да се бием с швабите. Пистолета от кобура и стреляме. Разбрахте ли?
— Съвсем не, сър.
— Стига сте ми викали „сър“.
— Тъй вярно, сър.
— И казвайте „сър“, когато не казвате „сър“ — заповяда майор Меткаф.
Клевинджър беше виновен, разбира се. Иначе нямаше да бъде обвиняем, и тъй като единственият начин да се докаже това беше да го признаят за виновен, техният патриотичен дълг им налагаше да го признаят за виновен. Той беше осъден на петдесет и седем наказателни обиколки. Попинджей беше затворен, за да му се даде урок, а майор Меткаф бе изпратен на Соломоновите острови да погребва трупове. Една наказателна обиколка беше петдесет минути маршировка всяка събота пред сградата на военната полиция с пълно снаряжение на гърба и празна пушка на рамо.
Всичко това много объркваше Клевинджър. Ставаха много странни неща, но най-странното за Клевинджър беше омразата, жестоката, неприкрита, неумолима омраза на членовете на дисциплинарния съд, чиито непримирими лица бяха покрити с глечта на корава отмъстителност, която злобно тлееше като неугасими въглени в присвитите им очи. Клевинджър беше зашеметен, когато откри това. Да можеха, щяха да го линчуват. Те бяха трима възрастни мъже, а той бе просто момче, мразеха го и желаеха смъртта му. Мразеха го още преди да дойде, мразеха го, докато беше там, мразеха го, след като напусна и след като се разделиха един от друг и отидоха към самотата си, злобно отнасяйки със себе си омразата си като някакво свидно съкровище.