Предната вечер Йосарян бе направил всичко, което можеше, за да го предупреди.
— Нямаш никакви изгледи да се измъкнеш, момче, му бе казал той мрачно. — Те мразят евреите.
— Но аз не съм евреин — отговори Клевинджър.
— Това няма да има значение — обеща му Йосарян и той бе прав. — Те гонят всички.
Клевинджър се сви пред тяхната омраза като пред заслепяваща светлина. Тези трима мъже, които го мразеха, говореха същия език като него и носеха същата униформа, но гледайки техните неспособни на обич лица, неизменно сгърчени в жестока враждебност, той моментално разбра, че никъде по света — нито във всички фашистки танкове, самолети или подводници, нито в бункерите зад картечниците, минохвъргачките и бълващите пламък огпепръскачки, нито дори между изкусните мерачи на елитната противовъздушна дивизия „Херман Гьоринг“, нито между зловещите им съучастници във всички бирхалета в Мюнхен и навсякъде другаде — нямаше хора, които да го мразят повече.
9
Майор Майор Майор Майор
Майор Майор Майор Майор бе изкарал тежки времена още от началото на живота си.
Подобно на Минивър Чийви той бе роден твърде късно — точно тридесет и шест часа по-късно, отколкото бе нужно за доброто физическо състояние на майка му, една блага болнава женица, която след като бе прекарала цяло денонощие и половина в родилни мъки, бе изчерпала всичките си сили и не можеше да продължи спора за името на новороденото. В коридора на болницата мъжът й вървеше със сериозната решителност на човек, който знае какво върши. Бащата на Майор Майор беше грамаден кокалест мъж с груби обуща и черен вълнен костюм. Той попълни свидетелството за раждане без колебание и не прояви никакво вълнение, когато подаде попълнения формуляр на сестрата от етажа. Сестрата го взе от него, без да направи някаква забележка и с безшумни стъпки изчезна по коридора. Той я гледаше, докато тя се отдалечаваше, и се питаше как ли е облечена под престилката.
Когато се върна обратно в болничната стая, той завари жена си да лежи изтощена под одеялата, подобна на изсъхнал стар зеленчук, сбръчкана, суха и побледняла: нейните отслабнали тъкани бяха абсолютно неподвижни. Леглото й се намираше на самия край на стаята, близо до спукания прозорец, станал непрозрачен от мръсотия. Дъжд плющеше от мътното небе и денят бе мрачен и студен. Из други стаи на болницата побелели като тебешир хора с остарели сиви устни умираха навреме. Бащата стоеше изправен до леглото и дълго гледа надолу към жената.
— Нарекох момчето Кейлеб — съобщи й той най-после с тих глас. — Както ти искаше.
Жената не отговори и мъжът бавно се усмихна. Той беше замислил всичко идеално — жена му бе заспала и никога нямаше да научи, че я е излъгал, когато е лежала на болничното легло в отделението за бедни на окръжната болница.
В такава тъжна обстановка бе роден некадърният командир на ескадрилата, който сега в Пианоза през по-голямата част от работния ден подправяше подписа на Уошингтън Ървинг върху официални документи. Ограден срещу чуждо вмешателство от собствения си нежелан авторитет и маскиран с фалшиви мустаци и тъмни очила — допълнителни предпазни мерки, за да не може да бъде открит от някого, който би надзърнал случайно през старомодния целулоиден прозорец, от който някой крадец бе изрязал една ивица, — майор Майор усърдно фалшифицираше подписа с лявата си ръка, за да не може да бъде идентифициран. Между момента на неговото раждане и момента на неговия успех се простираха тридесет и една мрачни години на самота и разочарование.
Майор Майор беше роден прекалено късно и прекалено посредствен. Някои хора се раждат посредствени, други постигат посредственост, на трети посредствеността се налага отвън. Майор Майор бе придобил посредствеността си по трите начина. Дори между съвсем незначителни хора той се отличаваше със своята незначителност и на всички, които го срещаха, той винаги правеше впечатление с това, че с нищо не прави впечатление.
Още от самото начало на живота си той бе обременен от трима души — от майка си, от баща си и от Хенри Фонда, с когото имаше далечна прилика почти от самото си раждане. Дори преди да научи кой е Хенри Фонда, той ставаше предмет на неласкави сравнения, където и да отидеше. Напълно чужди хора намираха за уместно да го упрекват за това и поради тази причина той отрано придоби чувство за вина и страх от хората, някакъв раболепен импулс да се извинява пред обществото, загдето не е Хенри Фонда. Не беше лека задача да живее, като прилича на Хенри Фонда, но той никога не помисли да напусне играта, понеже беше наследил постоянството на баща си, дълъг като върлина човек, който имаше силно чувство за хумор.