— Той е малко налудничав, нали?
Свещеникът се усмихна смутено.
— Съжалявам, но не бих могъл да кажа това. Изглежда, не го познавам толкова добре.
— Можете да вярвате на думите ми — каза Йосарян. — Той е тъп като галош.
Свещеникът тягостно претегли настъпилото мълчание и след това го разби с внезапен въпрос.
— Вие сте капитан Йосарян, нали?
— Нейтли още отначало е тръгнал зле. Произлиза от добро семейство…
— Извинявайте, моля ви се — настоя плахо свещеникът. — Може би съм в дълбоко заблуждение. Вие ли сте капитан Йосарян?
— Да, аз съм капитан Йосарян.
— От 256-а ескадрила?
— От 256-а — отвърна Йосарян. — Не знам да има друг капитан Йосарян. Доколкото ми е известно, аз съм единственият капитан Йосарян, когото познавам, но това е само доколкото на мен ми е известно.
— Разбирам — каза свещеникът унило.
— Това е две на осма степен — изтъкна Йосарян, — ако възнамерявате да напишете символична поема за нашата ескадрила.
— Не — измънка свещеникът. — Не смятам да пиша символична поема за вашата ескадрила.
Йосарян рязко се изправи, когато зърна малкия сребърен кръст от другата страна на яката на свещеника. Беше крайно учуден, защото наистина никога дотогава не бе разговарял с военен свещеник.
— Вие сте военен свещеник! — възкликна той възторжено. — Не знаех, че сте свещеник.
— Ами да — отговори свещеникът. — Не знаехте ли, че съм военен свещеник?
— Не. Не знаех, че сте свещеник. — Йосарян го загледа, като се хилеше очаровано. — Наистина никога не бях виждал военен свещеник досега.
Свещеникът се изчерви отново и загледа ръцете си. Той беше дребен човек, около тридесет и две годишен, със светло-кестенява коса и кафяви плахи очи. Лицето му беше дълго и доста бледо. Невинни гнезда на стари пъпчици личаха по двете му хлътнали бузи. На Йосарян му се дощя да му помогне.
— Мога ли да ви услужа с нещо? — запита свещеникът. Йосарян поклати глава, като продължаваше да се хили.
— Не, за жалост. Имам всичко, което ми е нужно, и съм напълно задоволен. Всъщност не съм дори и болен.
— Това е хубаво. — Щом каза тези думи, свещеникът изпита съжаление и закри устата си с юмрук, като се изкиска смутено, но Йосарян не пожела да го разочарова.
— Трябва да посетя и някои други хора от авиогрупата — каза той най-после с тон на извинение. — Пак ще дойда да ви навестя, вероятно утре.
— Непременно елате — рече Йосарян.
— Ще дойда само ако желаете — каза свещеникът, като наведе плахо глава. — Забелязал съм, че мнозина военнослужещи се чувствуват неудобно в мое присъствие.
— Лицето на Йосарян се озари от топло чувство.
— Но аз желая да дойдете — каза той. — Няма да се чувствувам неудобно във ваше присъствие.
Свещеникът засия от благодарност и след това се загледа в едно листче, което досега бе крил в ръката си. Той преброи леглата на отделението, като мърдаше само устни, и след това неуверено насочи вниманието си към Дънбар.
— Бих искал да ви попитам — пошепна тихо той — дали това е лейтенант Дънбар.
— Да — отговори високо Йосарян, — това е лейтенант Дънбар.
— Благодаря ви — пошепна свещеникът. — Много ви благодаря. Трябва да го посетя. Трябва да посетя всички от авиогрупата, които лежат в болницата.
— Дори и онези в другите отделения ли? — попита Йосарян.
— Дори онези в другите отделения.
— Бъдете внимателен, когато отидете в другите отделения, отче — предупреди го Йосарян. — Там държат душевноболните. Пълно е с луди.
— Не е необходимо да ме наричате „отче“ — обясни военният свещеник. — Аз съм анабаптист.
— Съвсем сериозно ви говоря за другите отделения — продължи Йосарян мрачно. — Военната полиция не може да ви защити, защото тя е най-побъркана от всички. Бих дошъл с вас, но много ме е страх. Лудостта е заразителна. Нашето е единственото нормално отделение в болницата. Всички освен нас са побъркани. Това е вероятно единственото нормално отделение в цял свят.
Свещеникът бързо стана, отдръпна се от леглото на Йосарян, кимна му с примирителна усмивка и му обеща да действува с необходимата предпазливост.
— Сега трябва да посетя лейтенант Дънбар — каза той, но продължаваше да се бави, сякаш се разкайваше за намерението си. — Как е лейтенант Дънбар? — запита той най-после.
— Както всички други — увери го Йосарян. — Цар е. Един от най-прекрасните, най-малко самоотвержени хора в целия свят.
— Нямах предвид това — отговори пак с шепот свещеникът. — Много ли е болен?
— Не, не е много болен. Всъщност изобщо не е болен.
— Това е хубаво. — Свещеникът въздъхна с облекчение.
— Да — каза Йосарян. — Да, това е хубаво.