Полковник Каткарт хранеше отдавна неутолима омраза към майор Майор. Един излишен майор в списъците значеше лоша организация и даваше основание за критика от страна на хората в щаба на Двадесет и седма въздушна армия, а полковник Каткарт бе убеден, че те са негови врагове и съперници. Полковник Каткарт се бе молил на Бога да му изпрати някаква щастлива случайност, подобна на смъртта на майор Дюлут. Досега беше тормозен от един излишен майор, а сега имаше свободно място за втори излишен майор. Той назначи майор Майор за командир на ескадрилата и изчезна с ревящия си джип така внезапно, както бе дошъл.
За майор Майор това значеше край на игрите. Лицето му се зачерви от притеснение, той седеше като вкопан на мястото си и не можеше да повярва, че дъждовни облаци отново са се събрали над главата му. Когато се обърна към другите играчи, той се сблъска със скала от любопитни, замислени лица, които го гледаха вдървено с навъсена и непроницаема враждебност. Изтръпна от срам. Когато продължиха играта, тя вече не му доставяше никакво удоволствие. Когато дриблираше, никой не се опитваше да го спре; когато викаше да му подадат топката, онзи, който я държеше, веднага му я подаваше: и когато не улучваше коша, никой не се спущаше да грабне топката. Единственият глас, който се чуваше, беше собственият му глас. Същото се повтори на следния ден: на по-следния той въобще не дойде на игрището.
Всички в ескадрилата сякаш се бяха наговорили да престанат да му говорят и почнаха да се взират в него. Той минаваше през живота със стеснение, с наведени очи и пламнали бузи предмет на презрение, завист, подозрение, омраза и злобни намеци навсякъде, където отидеше. Хората, които дотогава едва бяха забелязали приликата му с Хенри Фонда, сега не спираха да говорят за нея и имаше дори някои, които мрачно намекваха, че майор Майор е бил назначен командир на ескадрилата именно защото прилича на Хенри Фонда. Капитан Блак, който сам се домогваше до този пост, твърдеше, че майор Майор е наистина Хенри Фонда, но е толкова бъзлив, че не смее да си признае.
Майор Майор се луташе озадачено и попадаше от едно затруднение в друго. Без да го пита, сержант Таузър нареди да пренесат багажа му в обширното ремарке, което майор Дюлут беше заемал, и когато майор Майор изтича задъхан в канцеларията, за да съобщи, че са откраднали имуществото му, младият ефрейтор го изплаши така, че той загуби ума и дума: ефрейторът скочи на крака и изкрещя: „Мирно!“ в момента, в който се появи майор Майор. Заедно с всички останали в палатката майор Майор се изпъна мирно, като се чудеше кое ли важно лице е влязло след него. Минаха минути в неподвижно мълчание и всички щяха да стоят мирно до второ пришествие, ако след двадесет минути майор Данби не бе надникнал вътре, за да поздрави майор Майор, и по този начин да им даде „свободно“.
Положението на майор Майор стана още по-плачевно в стола, където Майлоу се разливаше в усмивка и чакаше да ги заведе гордо до малката масичка, която бе поставил пред другите маси и украсил с бродирана покривка и букет цветя в розова ваза от шлифовано стъкло. Майор Майор се отдръпна назад ужасен, но нямаше достатъчно смелост да се противопостави на Майлоу, тъй като всички го наблюдаваха. Дори Хавърмайър бе вдигнал глава от чинията си и зяпаше към него с тежката си увиснала челюст. Майор Майор кротко се подчини на Майлоу, който го теглеше, и свит от срам, седя на отделната си маса до края на обеда. Храната имаше вкус на пепел, но той преглъщаше всяка хапка, за да не се обиди някой от онези, които я бяха приготвили. Когато по-късно остана сам с Майлоу, майор Майор за първи път почувствува как в гърдите му се надига бунт и каза, че би предпочел да продължи да обядва заедно с другите офицери. Майлоу му каза, че това няма да върви.
— Не виждам какво няма да върви — спореше майор Майор. — По-рано нищо никога не се е случвало.
— Но преди не бяхте командир на ескадрилата.
— Майор Дюлут беше командир на ескадрилата и винаги ядеше на една маса с другите офицери.
— С майор Дюлут беше различно, сър.
— В какво отношение беше различно?
— По-добре да не ме питате, сър — каза Майлоу.
— Защото приличам на Хенри Фонда ли? — събра смелост да попита майор Майор.
— Някои хора казват, че вие наистина сте Хенри Фонда — отговори Майлоу.
— Е, не съм Хенри Фонда — възкликна майор Майор с глас, разтреперан от раздразнение. — И ни най-малко не приличам на него. А дори и да приличах на Хенри Фонда, какво значение има това?