В същия миг, когато той си отиде, първият агент на контраразузнаването скочи през прозореца в кабинета на майор Майор и пожела да узнае кой е човекът, който току-що бе излязъл. Майор Майор едва го позна.
— Той беше човек от контраразузнаването — му каза майор Майор.
— Как не! — извика първият човек от контраразузнаването. — Аз съм агентът на контраразузнаването тук.
Майор Майор едва го позна, защото той носеше избеляла фланелена пижама и износени домашни чехли с една отпрана подметка. Това беше предписаното болнично облекло, спомни си майор Майор. Агентът беше наддал около десет кила и пращеше от здраве.
— Аз съм наистина тежко болен човек — изстена той. — Прихванах инфлуенца в болницата от един летец и се разболях сериозно от пневмония.
— Много съжалявам — каза майор Майор.
— Какво ме грее, че съжалявате! — подсмръкна човекът от контраразузнаването. — Не ми е нужно вашето съчувствие. Просто искам да знаете какво съм изстрадал. Дойдох да ви предупредя, че Уошингтън Ървинг, изглежда, е преместил базата на операциите си от болницата във вашата ескадрила. Не сте ли чували някой тук да говори за Уошингтън Ървинг?
— Действително чух — отговори майор Майор. — Този човек, който беше преди малко тук. Той говореше за Уошингтън Ървинг.
— Наистина ли говори? — извика с възхищение първият човек от контраразузнаването. — Тъкмо това ни беше нужно, за да разкрием напълно целия случай! Дръжте го под наблюдение двадесет и четири часа на денонощие, докато аз изтичам до болницата и поискам нови инструкции от моите началници.
Човекът от контраразузнаването скочи през прозореца на кабинета на майор Майор и изчезна. Една минута след това платнището, което отделяше кабинета на майор Майор от канцеларията, се вдигна и вторият човек от контраразузнаването се върна, пъхтейки бясно от тичане. Задъхвайки се, той извика:
— Току-що видях как един човек с червена пижама изскочи от прозореца ви и се затича нагоре по пътя. Не го ли видяхте?
— Той беше тук и говори с мен — отвърна майор Майор.
— Реших, че изглежда много подозрително човек с червена пижама да скача през прозореца. — Агентът се разхождаше енергично в кръг из кабинета. — Най-напред помислих, че сте вие, че бягате за Мексико. Но сега виждам, че не сте били вие. Не каза ли той нещо за Уошингтън Ървинг?
— Действително каза — отвърна майор Майор.
— Каза ли? — извика вторият агент на контраразузнаването. — Чудесно! Може би тъкмо това ни трябваше, за да разкрием напълно случая. Знаете ли къде можем да го намерим?
— В болницата. Той наистина е тежко болен човек.
— Великолепно! — възкликна вторият агент на контраразузнаването. — Веднага ще тръгна след него. Ще бъде най-добре, ако отида инкогнито. Ще обясня положението в амбулаторията и ще поискам да ме изпратят в болницата като пациент.
— Няма да ме изпратят в болницата като пациент, освен ако съм болен — докладва той на майор Майор, когато се върна. А всъщност аз съм доста болен. И без това смятах да намина за общ преглед, а сега тъкмо имам удобен случай. Ще се върна в амбулаторията и ще им кажа, че съм болен, та да ме изпратят в болницата.
— Вижте какво ми направиха — започна отново да докладва той на майор Майор, показвайки виолетовите си венци. Отчаянието му бе неизмеримо. Носеше обущата и чорапите си в ръце, защото и пръстите на краката му бяха боядисани с виолетов разтвор. — Чувал ли е някой човек от контраразузнаването да се разхожда с виолетови венци! — стенеше той.
Агентът напусна канцеларията с наведена глава, падна в един от тесните окопи и си разби носа. Температурата му беше все още нормална, но Гюс и Уес направиха изключение за него и го изпратиха в болницата с линейка.
Майор Майор излъга и така беше по-добре. Всъщност не беше изненадан, че така е по-добре, защото бе забелязал, че хора, които лъжат, са, общо взето, по-находчиви и честолюбиви и успяват повече от хората, които не лъжат. Ако беше казал истината на втория човек от контраразузнаването, щеше да изпадне в трудно положение. Вместо това той излъга и сега можеше свободно да продължи работата си.
Вследствие на посещението на втория човек от контраразузнаването той стана по-предпазлив. Подписваше само с лявата ръка и само когато носеше тъмните очила и изкуствените мустаци, които бе използувал неуспешно при опита си да започне наново да играе баскетбол. Като допълнителна предпазна мярка той има щастливото хрумване да мине от Уошингтън Ървинг на Джон Милтън. Джон Милтън беше звучно и кратко име. Подобно на Уошингтън Ървинг, то също можеше да бъде обърнато с добър ефект, щом станеше еднообразно. Освен това то даваше възможност на майор Майор да удвои производството си, тъй като Джон Милтън беше много по-късо име, отколкото собственото му или Уошингтън Ървинг, и изискваше по-малко време за написване. Джон Милтън се оказа по-плодовит и в друго отношение. Той се поддаваше на разнообразяване и за своя изненада майор Майор скоро започна да добавя към подписа откъси от въображаеми диалози. Така типичните заверки на официалните документи можеха да гласят: „Джон Милтън е садист“ или „Виждал ли си Милтън, Джон?“ Един подпис, с който той особено се гордееше, гласеше: „Има ли някой Джон Милтън?“ Джон Милтън разкри щедро нови перспективи, изпълнени с очарователни, неизчерпаеми възможности, които обещаваха завинаги да прогонят еднообразието. Когато му омръзнеше да се подписва Джон Милтън, майор Майор се връщаше към Уошингтън Ървинг.