Майор Майор беше купил тъмните очила и изкуствените мустаци в Рим, за да направи последен, безплоден опит да се спаси от блатото на унижението, в което постепенно затъваше. Най-напред бе дошло страшното унижение с Великия кръстоносен поход на клетвата за вярност, когато нито един от онези тридесет-четиридесет души, които разнасяха състезателни клетви за вярност, дори не му позволиха да се подпише. След това, тъкмо когато споменът за тази случка се разсейваше, се яви въпросът с тайнственото изчезване на самолета на Клевинджър, заедно с целия му екипаж, и вината за странното нещастие се насочи гибелно към него, защото той не беше подписал никоя от клетвите за вярност.
Тъмните очила имаха широки вишневочервени рамки. Изкуствените черни мустаци бяха като мустаците на някой червендалест латернаджия. Един ден, когато почувствува, че вече не може да понася самотата си, той сложи очилата и мустаците и отиде на баскетболното игрище. Придаваше си непринуден и свойски вид, докато обикаляше около игрището и мислено се молеше да не го познаят. Другите се преструваха, че не го познават, и той започна да се забавлява. Тъкмо когато престана да се поздравлява с успеха на невинната си хитрост, един играч от противния тим го блъсна здраво и той падна на колене. Скоро отново го блъснаха силно и той започна да си дава сметка, че те са го познали и използуват маскирането му, за да го блъскат с лакти, да го препъват и тласкат. Въобще не желаеха да го виждат там. И тъкмо когато си даде сметка за това, играчите от неговия отбор инстинктивно се сляха с играчите от противния отбор в една обща виеща, кръвожадна тълпа, която се нахвърли върху му от всички страни, крещейки мръсни псувни и размахвайки юмруци. Събориха го на земята, ритаха го, докато беше на земята, нападнаха го отново, след като с усилия се беше изправил слепешком на крака. Струпаха се едни върху други в бесен порив да го пребият, да го ритат, да му извадят очите и да го стъпчат. Изтласкаха го до ръба на железопътния изкоп, където той се превъртя и се плъзна с главата надолу. На дъното на рова той се изправи, покатери се на другия бряг и олюлявайки се под градушка от дюдюкания и камъни, които те хвърляха по него, залитайки, се скри зад ъгъла на палатката на канцеларията. През цялото нападение най-голямата му грижа беше да задържи тъмните си очила и изкуствените мустаци на местата им, за да може да продължи да се преструва, че е някой друг и да си спести необходимостта, от която се боеше — да се справи с тях с помощта на началническия си авторитет.
Когато се завърна в кабинета си, той заплака; и когато престана да плаче, изми кръвта от устата и носа си, изтърка калта от драскотините на бузата и челото си и повика сержант Таузър.
— Отсега нататък — каза той — не желая никой да влиза при мен, когато съм тук. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър — каза сержант Таузър. — Тази заповед отнася ли се за мен?
— Да.
— Разбирам. Това ли е всичко?
— Да.
— Какво да казвам на хората, които идват и искат да говорят с вас, когато сте тук?
— Кажи им, че съм вътре, и нека чакат.
— Тъй вярно, сър. Докога да чакат?
— Докато си отида.
— Тогава какво да правя с тях?
— Никак не ме е грижа какво ще правиш.
— Мога ли да ги въведа вътре, след като сте си отишли?
— Да.
— Но вие вече няма да бъдете тук, нали?
— Не.
— Разбрано, сър. Това ли е всичко?
— Да.
— Разбрано, сър.
— Отсега нататък — каза майор Майор на войника на средна възраст, който се грижеше за ремаркето — не желая да влизаш, докато съм тук, и да ме питаш дали искам да ми услужиш с нещо. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър — каза ординарецът. — А кога да влизам, за да разбера дали искате да ви услужа с нещо?
— Когато ме няма тук.