— Разбрано, сър. А какво трябва да върша?
— Каквото ти кажа.
— Но вие няма да бъдете тук, за да ми кажете, нали?
— Няма да бъда.
— Тогава какво трябва да правя?
— Каквото има да се прави.
— Разбрано, сър.
— Това е всичко! — каза майор Майор.
— Слушам, сър — каза ординарецът. — Това ли е всичко?
— Не — каза майор Майор. — Няма да влизаш да чистиш. Не влизай за каквото и да било, освен ако си сигурен, че ме няма.
— Тъй вярно, сър, но как мога винаги да бъда сигурен, че ви няма?
— Ако не си сигурен, просто ще считаш, че съм тук, и ще си отидеш, и няма да се връщаш, докато не си сигурен, че ме няма. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Съжалявам, че трябва да говоря така с теб, но това се налага. Довиждане.
— Довиждане, сър.
— И благодаря ти. За всичко.
— Слушам, сър.
— Отсега нататък — каза майор Майор на Майлоу Майндърбайндър — няма вече да идвам в стола. Храната ще ми се носи в ремаркето.
— Това е добра идея, сър, струва ми се — отговори Майлоу. — Сега ще мога да ви сервирам специални ястия, без да знаят другите. Сигурен съм, че ще ви харесат. Полковник Каткарт винаги ги харесва.
— Аз не желая никакви специални ястия. Искам да ми се носи храна, каквато ядат всички други офицери. Само наредете онзи, който я носи, да почука веднъж на вратата и да остави таблата на стъпалата. Ясно ли е?
— Да, сър — каза Майлоу. — Напълно ясно. Имам няколко живи мейнски омара, които съм скрил. Мога да ви ги сервирам тази вечер с отлична салата от рокфор и два замразени еклера, изнесени контрабанда от Париж вчера заедно с един важен член на френската съпротива. Достатъчно ли е това за начало?
— Не.
— Да, сър. Разбирам.
Тази вечер Майлоу му изпрати за вечеря варени мейнски омари с отлична салата с рокфор и два замразени еклера. Майор Майор се ядоса. Но да ги върне обратно, би значело само да се похабят или някой друг да ги изяде, а майор Майор имаше слабост към варени омари. Той яде с гузна съвест. На следния ден за обед имаше мериландска костенурка с цял литър вино марка „Дом Периньон“ 1937 година, което майор Майор обърна без никакви угризения.
След Майлоу оставаха само войниците от канцеларията и майор Майор ги избягваше, като влизаше и излизаше винаги през мръсния целулоиден прозорец на кабинета си. Прозорецът се разкопчаваше и беше нисък и широк, затова бе лесно да се скочи през него и от едната, и от другата страна. Когато пътят беше чист, той се справяше с разстоянието между палатката на канцеларията и ремаркето, като изтичваше бързо зад ъгъла на палатката, скачаше в железопътния изкоп и се втурваше с наведена глава напред, докато стигнеше гората, която беше неговото убежище. Щом задминеше ремаркето, той напускаше изкопа и се промъкваше бързо през гъстите храсталаци, където единственият човек, когото въобще срещна някога, беше капитан Флум. Изпит и измъчен — цял призрак, Флум го изплаши до смърт, когато, без да се обади предварително, изскочи в полумрака от една туфа къпини, за да му се оплаче, че вождът Бял Полуовес го заплашвал да му пререже гърлото от ухо до ухо.
— Ако още веднъж ме изплашиш така — му рече майор Майор. — не той, а аз ще ти прережа гърлото от ухо до ухо.
Капитан Флум ахна и изчезна обратно в туфата къпини. След това майор Майор вече никога не го видя.
Когато хвърлеше поглед назад към това, което беше постигнал, майор Майор беше доволен. На площ от няколко хектара чужда земя, натъпкпна с повече от двеста души, той бе успял да стане отшелник. С малко изобретателност и предвидливост от негова страна бе станало почти невъзможно за когото и да било от ескадрилата да говори с него и той забеляза, че всички намираха това за чудесно, тъй като въобще никой не искаше да говори с него. Никой освен онзи побъркан Йосарян, който го събори на земята, като скочи върху му, когато майор Майор тичаше по изкопа към ремаркето си, защото бе време за обед.
Йосарян беше последният човек, от когото майор Майор желаеше да бъде блъснат и съборен. Имаше нещо подозрително в самата природа на Йосарян — все дрънкаше така безсрамно за мъртвец в палатката си, който дори не бил там, а след полета над Авиньон бе съблякъл всичките си дрехи и се разхождаше гол до деня, в който генерал Дрийдъл се приближи да окачи на гърдите му орден заради храбростта му, проявена при полета над Ферара, и откри, че той е застанал гол-голеничък в строя. Никой на света нямаше власт да изнесе разхвърляните лични вещи на мъртвеца от палатката на Йосарян. Само майор Майор имаше тази власт, но той се бе отказал от нея, когато разреши на сержант Таузър да докладва, че лейтенантът, убит над Орвието два часа след като пристигна в ескадрилата, изобщо никога не е пристигал в ескадрилата. Единственият, който имаше някакво право да изнесе имуществото на мъртвеца от палатката на Йосарян — така се струваше на майор Майор, — беше сам Йосарян, а Йосарян, както се струваше на майор Майор, нямаше такова право.