— Военен свещеник! — каза Дънбар, след като свещеникът се отби при него и си отиде. — Видя ли? Военен свещеник!
— Сладък беше, нали? — каза Йосарян. — Може би трябва да му дадат три гласа.
Кой да му даде? — запита подозрително Дънбар. На едно легло в малкото специално отделение на края на залата, работещ безспир зад зелената шперплатова преграда, лежеше надутият полковник на средна възраст, който всеки ден бе посещаван от една нежна жена с мило лице и къдрава пепеляворуса коса: не беше нито медицинска сестра, нито от женския корпус, нито от Червения кръст, но въпреки това се явяваше редовно всеки следобед в болницата в Пианоза, облечена с хубави пастелни летни рокли, които бяха много елегантни, и с бели лачени обувки със средно високи токове, над които се виждаха винаги право опънатите ръбове на найлоновите й чорапи. Полковникът беше от свързочните войски и денонощно предаваше лепкави съобщения от вътрешността до четвъртити парчета марля, които най-щателно сгъваше и препредаваше на една бяла кофа с капак, която се намираше на нощната масичка до леглото му. Полковникът беше великолепен. Имаше хлътнала уста, хлътнали бузи и хлътнали тъжни, мухлясали очи. Лицето му бе с цвят на потъмняло сребро. Кашляше тихо, предпазливо и бавно бършеше устните си с марля с израз на отвращение, който бе станал автоматичен.
Полковникът живееше сред водовъртеж от специалисти, които още се специализираха, като се опитваха да определят какво го мъчи. Завираха лампички в очите му, за да видят дали вижда, забиваха игли в нервите му, за да чуят дали усеща. Имаше уролог за урината му, лимфолог за лимфата му, ендокринолог за ендокринните му жлези, психолог за психиката му, дерматолог за дермата му; имаше и патолог за патоса му, кистолог за кистите му и един плешив, педантичен специалист по китовете от Харвард, който поради дефектен анод в кибернетичната машина бе най-безжалостно отвлечен от катедрата по зоология и придаден към военно-медицинската служба и сега прекарваше учебните семестри с умиращия полковник, като се опитваше да разисква „Моби Дик“ с него.
Полковникът действително бе подложен на основно изследване. Нямаше нито един орган в тялото му, който да не е бил упояван и орязван, избърсван и дрениран, опипван и фотографиран, изваждан, изстискван и върнат обратно. Изящна и стройна, седнала до леглото му с изправени рамене, жената често го докосваше с ръка и когато се усмихваше, лицето й бе въплъщение на изпълнена с достойнство скръб. Полковникът беше висок, слаб и приведен. Когато станеше от леглото и тръгнеше, той се привеждаше още повече, така че тялото му образуваше дълбока кухина; движеше краката си крайно предпазливо само от колената надолу и напредваше сантиметър по сантиметър. Под очите му имаше виолетови локвички. Жената говореше тихо, по-тихо, отколкото кашляше полковникът, и никой в отделението никога не чу гласа й.
За по-малко от десет дни тексасецът изпразни отделението. Артилерийският капитан се измъкна пръв и след него започна масово бягство. Дънбар, Йосарян и капитанът пилот на изтребител побягнаха същата сутрин. На Дънбар спря да му се вие свят, а капитанът пилот на изтребител си изсекна носа. Йосарян каза на докторите, че болката в черния му дроб е минала. Това бе достатъчно. Дори офицерският кандидат избяга. За по-малко от десет дни тексасецът пропъди всички от отделението и ги и върна към дълга им: всички освен човека от контраразузнаването, който прихвана грип от летеца и се разболя от пневмония.
2
Клевинджър
В известен смисъл човекът от контраразузнаването имаше късмет, защото извън болницата войната още продължаваше. Хора полудяваха и получаваха медали. По целия свят, от двете страни на огневата линия, момчета си жертвуваха живота за нещо, което им казваха, че е тяхна родина, и никой не възразяваше, най-малко тези, които жертвуваха младия си живот. Краят не се виждаше. Единственият край, който се виждаше, бе собственият край на Йосарян. Той можеше да остане в болницата до второ пришествие, ако не беше онзи патриотичен тексасец с фуниевидната си муцуна и с хълмистата си нагърчена и непоклатима усмивка — пукнатина през фасадата на лицето му, като периферия на широкопола черна шапка. Тексасецът искаше всички в отделението, освен Йосарян и Дънбар, да бъдат щастливи. Наистина беше тежко болен.
Но независимо от желанието на тексасеца Йосарян изобщо не можеше да бъде щастлив, защото извън болницата все още не ставаше нищо забавно. Единственото нещо там беше войната, но като че ли никой освен Йосарян и Дънбар не забелязваше това. Когато Йосарян се опитваше да напомни на хората, че се води война, те се отдръпваха от него, мислейки, че той е побъркан. Дори Клевинджър, който трябваше да разбира от тези работи, но не ги разбираше, му беше казал, че е побъркан, последния път, когато се видяха, точно преди Йосарян да избяга в болницата.