По времето, когато полковник Каткарт беше повишил броя на полетите на петдесет и пет, сержант Таузър започна да подозира, че всички, които носят униформа, са може би луди. Сержант Таузър беше мършав и ъгловат, с хубава руса коса, толкова светла, че изглеждаше дори безцветна, с хлътнали бузи и големи конски зъби. Той се разпореждаше в ескадрилата и това не му се нравеше никак. Някои като Джоу Гладника го гледаха кръвнншки, с укор и омраза, а Апълби, който бързо си създаде име на запален пилот и винаги печелещ играч на пинг-понг, го тормозеше с грубостта и отмъстителността си. Сержант Таузър се разпореждаше в ескадрилата, защото нямаше кой друг да върши това. Не се интересуваше от войната и нямаше желание да напредва в службата. Интересуваше се от късове от старинни глинени съдове и от мебели стил хепълуайт. Почти без да си дава сметка, сержант Таузър бе придобил навика да мисли за мъртвеца в Йосаряновата палатка така, както Йосарян мислеше за него — като за истински мъртвец в Йосаряновата палатка. Всъщност нямаше подобно нещо. Той беше просто пилот, пристигнал с последните попълнения и убит в сражение, преди да се представи официално. Беше се отбил в щабната палатка, за да пита къде е канцеларията и беше изпратен направо в сражение, защото толкова много офицери бяха вече изкарали тридесет и петте полета, изисквани по онова време, че капитан Пилчард и капитан Рен срещаха трудности да формират определения от щаба брой екипажи. Тъй като не бе записан официално в ескадрилата, той не можеше да бъде отписан официално и сержант Таузър предчувствуваше, че кореспонденцията във връзка с този нещастник ще се умножава и ще продължи да отеква безкрай.
Името му беше Мъд. На сержант Таузър, който с еднакво отвращение осъждаше всяко насилие и всяко разхищение, му се струваше, че е ужасно разточителство да се докара Мъд по въздуха през океана само за да бъде разкъсан на парчета над Орвието два часа след като е пристигнал. Никой не можеше да си спомни кой беше той или как изглеждаше, най-малко от всички капитан Пилчард и капитан Рен, които си спомняха само, че новият офицер се бе мярнал в щабната палатка тъкмо навреме, за да бъде убит, и които се червяха неловко всеки път, когато се споменаваше за мъртвеца в палатката на Йосарян. Единствените хора, които може би бяха видели Мъд — екипажът на същия самолет, — бяха разкъсани заедно с него.
Йосарян обаче знаеше точно кой е Мъд. Мъд беше незнайният войн, който никога нямаше късмет, защото това беше единственото нещо, което всеки знаеше за незнайните войни — че те никога нямат късмет. Те трябваше да бъдат убити. И този убит беше наистина незнаен, макар че вещите му още стояха разхвърляни на леглото в палатката на Йосарян почти точно така, както ги бе оставил преди три месеца в деня, когато (според служебните книжа) не бе пристигнал; и два часа по-късно неговите вещи бяха заразени със смърт, така както всичко носеше заразата на смъртта през следващата седмица, по време на знаменитата обсада на Болоня, когато въздухът и сярножълтата мъгла бяха пропити от влажна миризма на плесен и смърт и всеки, определен да излети, бе вече белязан от смъртта.
Абсолютно невъзможно беше да се измъкне човек от предстоящите бомбардировки на Болоня, щом веднъж полковник Каткарт е предложил неговата група да унищожи складовете за бойни припаси, които тежките бомбардировачи на континента не можаха да разрушат, защото ги бомбардираха от много голяма височина. Всеки ден полетите се отлагаха и всеки ден задълбочаваше увереността в тази невъзможност и унинието в ескадрилата. Неотразимото, смазващо убеждение за близка смърт растеше постоянно и непрекъснато, както се изтичаха продължителните дъждове, прочиташе се в болезнените лица на всички и ги гризеше като разяждащите петна на някаква пълзяща болест. Всички миришеха на формалин. Нямаше къде да се обърне човек за помощ, не можеше да се отиде дори в амбулаторията — тя бе затворена по заповед на полковник Корн, така че никой да не може да се запише болен, както бяха направили летците един ясен ден поради някаква тайнствена епидемична диария, която бе наложила още едно отлагане. Тъй като записването на болни бе преустановено и вратата на амбулаторията закована, доктор Данийка прекарваше времето си, когато не валеше, седнал на висока табуретка, като със скръбен неутралитет безмълвно попиваше мрачния изблик на страх и дремеше, подобен на тъжен мишелов, под зловещия ръкописен надпис, закачен на затворената врата на амбулаторията — капитан Блак бе измислил тази шега, — и доктор Данийка остави надписа да виси там, защото не беше никаква шега. Този надпис бе заграден с черен молив и гласеше: „Затворено до второ разпореждане поради смърт в семейството“.