Страхът се разливаше навсякъде. Заля и ескадрилата на Дънбар, където един ден, когато се здрачи, Дънбар мушна любопитно глава в амбулаторията и заговори почтително към смътните очертания на доктор Стъбз, който седеше в гъстите сенки на мрака пред шише уиски и една подобна на камбана кана с преварена вода за пиене.
— Как се чувствувате? — запита той загрижено.
— Ужасно отговори доктор Стъбз.
— Какво правите тук?
— Седя.
— Аз мислех, че вече не идват болни.
— Не идват.
— Тогава защо седите тук?
— Къде другаде да седя? В тоя идиотски офицерски клуб с полковник Каткарт и Корн ли? Знаете ли какво правя тук?
— Седите.
— В ескадрилата, искам да кажа. Не в палатката. Не се правете на умник. Можете ли да си представите какво върти един доктор тук в ескадрилата?
— Заковали са вратите на амбулаторията и в другите ескадрили — забеляза Дънбар.
— Ако някой болен влезе в тази палатка, няма да го оставя да лети зарече се доктор Стъбз. — Пет пари не давам какво казват онези.
— Не можете да задържите никого напомни Дънбар. Не знаете ли заповедта?
— Веднага ще падне на задника си, щом му ударя една инжекция, наистина ще му попреча да лети. Доктор Стъбз се изсмя с горчива наслада при тази мисъл. — Въобразяват си, че могат със заповед да спрат записването на болни. Копелета! Уу, пак започва.
Дъждът отново заваля, най-напред по дърветата, после в калните локви и най-после с едва доловим успокоителен шепот леко зачука по покрива на палатката.
— Всичко е мокро — забеляза доктор Стъбз с отвращение. — Дори нужниците и писоарите вонят в знак на протест. Този мръсен свят цял мирише като костница.
Когато той замълча, тишината сякаш стана бездънна. Падна нощ. И двамата чувствуваха някаква огромна самота.
— Запалете лампата — предложи Дънбар.
— Няма ток. Не ми се ще да пускам генератора. По-рано ми правеше голямо удоволствие да спасявам живота на хората. Сега се питам какъв смисъл има, дявол да го вземе, щом всички ще трябва все пак да умрат.
— О, има смисъл, разбира се — увери го Дънбар.
— Има ли? Какъв е смисълът?
— Смисълът е докато можеш, да не ги оставиш да умрат.
— Да, но какъв смисъл има, щом все пак ще умрат?
— Цялата работа е да не мисли човек за това.
— Остави цялата работа. Какъв смисъл има, дявол да го вземе?
Дънбар размишлява известно време и мълча.
— Кой може да знае?
Дънбар не знаеше. Болоня би трябвало да го докара във възторг, защото минутите се разтягаха и часовете се влачеха като векове. Вместо това той се измъчваше, защото знаеше, че ще бъде убит.
— Наистина ли искаш още малко кодеин? — запита доктор Стъбз.
— Искам за моя приятел Йосарян. Той е сигурен, че ще го убият.
— Йосарян ли? Кой, по дяволите, беше Йосарян? Какво е това име Йосарян, дявол да го вземе? Да не е онзи, който се напи и се сби с полковник Корн в офицерския клуб миналата вечер?
— Точно така. Той е асириец.
— Какво побъркано копеле.
— Той не е побъркан — каза Дънбар. — Кълне се, че няма да участвува в бомбардировката на Болоня.
— Точно това искам да кажа — отговори доктор Стъбз. — Това побъркано копеле може би е единственият нормален човек, останал тук.
11
Капитан Блак
Ефрейтор Колодни научи за това, когато се обадиха по телефона от щаба на авиогрупата, и бе така потресен от новината, че премина на пръсти палатката на разузнавателния отдел, за да отиде до капитан Блак, който си почиваше сънливо, сложил косматите си крака на писмената маса, и с ужасен глас му пошепна съобщение.
Капитан Блак се оживи веднага.
— Болоня ли? — възкликна той възхитено. — Да пукна, ако това не е чудесна новина. — Той избухна в гръмогласен смях. — Болоня, а? — Той пак се изсмя и разтърси глава приятно смаян. — Брей! Много ми се ще да видя лицата на тия копелета, когато научат, че тръгват за Болоня. Ха-ха-ха!
Капитан Блак се смееше за първи път така весело от деня, когато майор Майор го надхитри и бе назначен за командир на ескадрилата. Той се изправи вяло, обхванат от възторг, и застана пред най-предното бюро, за да извлече най-голямата възможна наслада, когато командирите на самолетите дойдат да получат картите си.
— Точно така, копелета такива, в Болоня — повтаряше той на всички командири, които недоверчиво питаха дали наистина тръгват за Болоня. — Ха-ха-ха! Нека ви се пукне жлъчката от страх, копелета такива. Този път наистина лошо ви се пише.