— Давай на всички да ядат!
— Давай на всички да ядат! — обади се Майлоу като ехо с радостно облекчение и „Славният поход на клетвата за вярност“ завърши.
Капитан Блак бе дълбоко разочарован от този предателски удар в гърба, нанесен от високопоставена личност, на чиято подкрепа бе разчитал така твърдо. Майор … де Къвърли го бе изоставил.
— О, това не ме тревожи ни най-малко — отговаряше той бодро и весело на всички, които идваха да му изкажат съчувствието си. — Ние постигнахме целта си. Нашата цел беше да сплашим всички, които ни са неприятни, и да бием тревога за опасността, която представлява майор Майор. В това ние несъмнено успяхме. Тъй като и без това нямаше да му дадем възможност да подпише клетва за вярност, всъщност няма значение дали клетвите ще продължат, или не.
Виждайки, че всички, които му бяха неприятни, са отново обзети от страх през безкрайната, ужасна, знаменита обсада на Болоня, капитан Блак си спомни с тъга за доброто старо време на своя „Славен поход на клетвата за вярност“, когато той беше наистина значителна личност и когато дори важни клечки като Майлоу Майндърбайндър, доктор Данийка, Пилчард и Рен трепереха, щом се приближеше към тях, и пълзяха в краката му. Но за да докаже на новодошлите, че действително някога е бил значителна личност, той пазеше грижливо похвалното писмо, което получи от полковник Каткарт.
12
Болония
Всъщност не капитан Блак, а сержант Найт предизвика тържествената болонска паника, като се измъкна мълчешком от камиона, за да вземе два допълнителни защитни костюма, веднага щом чу коя цел ще бъде бомбардирана, и по този начин даде сигнал да се започне зловещото шествие обратно към парашутната палатка, което се изроди в бясна блъсканица, докато най-после всички налични защитни костюми бяха раздадени.
— Хей, какво става? — запита Кид Сампсън изплашено. — Нима Болоня е толкова опасна?
Нейтли, покрил с ръце сериозното си младо лице, седеше като унесен на пода на камиона и не му отговори.
Причина за паниката бе сержант Найт и жестоката поредица от отлагания, защото тъкмо когато се качваха в самолетите си първата сутрин, пристигна един джип и донесе новината, че над Болоня вали дъжд и затова полетът се отлага. Докато се върнат в лагера, започна да вали и в Пианоза. Така че през останалата част от деня те трябваше да се взират тъпо в бомбардировъчната линия на картата под навеса на палатката на разузнавателния отдел и като хипнотизирани да преживяват мисълта, че няма никаква възможност да се измъкнат от този полет. Доказателството бе пред тях — тясната червена панделка, която минаваше напреки през Италия: сухопътните сили в Италия бяха приковани на четиридесет и две непреодолими мили южно от целта и явно бе невъзможно да превземат града навреме. Нищо не можеше да спаси хората в Пианоза от полета над Болоня. Бяха хванати в капан.
Единствената им надежда беше, че дъждът никога няма да престане и нямаха никаква надежда, защото знаеха, че един ден ще престане. Когато престанеше да вали над Пианоза, валеше в Болоня. Когато престанеше да вали в Болоня, почваше наново да вали в Пианоза. Когато въобще не валеше, имаше странни, необясними явления като епидемичната диария или бомбардировъчната линия, която мръдна сама. През първите шест дни ги събираха четири пъти, даваха им инструкции и после ги връщаха обратно. Веднъж дори отлетяха и вече се бяха подредили в боен строй, когато от контролната кула им заповядаха да се върнат обратно. Колкото повече валеше, толкова повече страдаха. Колкото повече страдаха, толкова повече се молеха да продължи да вали. През цялата нощ хората гледаха към небето и звездите ги изпълваха с тъга. През целия ден гледаха бомбардировъчната линия на голямата клатушкаща се карта на Италия, поставена на специална стойка, която се обръщаше от вятъра и която изтегляха под навеса на палатката на разузнавателния отдел винаги щом завалеше. Бомбардировъчната линия беше отбелязана с алена лента — тясна копринена панделка, която очертаваше най-предните позиции на съюзните сухопътни сили във всички сектори на континентална Италия. На сутринта, след юмручния бой, който Джоу Гладника бе имал с котката на Хъпъл, дъждът спря и на двете места. Пистата започна да изсъхва. Щяха да са нужни не по-малко от двадесет и четири часа, за да се втвърди. Небето обаче си оставаше безоблачно. Негодуването, което се мътеше у всички, се излюпи като омраза. Най-напред те мразеха пехотинците на континента, защото не бяха успели да превземат Болоня. След това почнаха да мразят самата бомбардировъчна линия. По цели часове гледаха втренчено и неотстъпно алената лента на картата и я мразеха, защото не искаше да се повдигне достатъчно нагоре и да обхване града. Когато паднеше нощ, те се тълпяха в тъмнината с джобни електрически фенерчета и продължаваха гробовното си бдение пред бомбардировъчната линия в умолителен размисъл, сякаш се надяваха да преместят лентата с общата тежест на мрачните си молитви.