Клевинджър се бе втренчил в него, обхванат от апоплектична ярост и възмущение, и сграбчвайки масата с две ръце, бе извикал:
— Ти си побъркан!
— Какво искаш от хората, Клевинджър? — отвърна отегчено Дънбар, мъчейки се да надвика шума в офицерския клуб.
— Аз не се шегувам — настояваше Клевинджър.
— Те се опитват да ме убият — му каза спокойно Йосарян.
— Никой не се опитва да те убие — извика Клевинджър.
— Тогава защо стрелят по мене? — запита Йосарян.
— Стрелят по всички — отговори Клевинджър. — Опитват се да убият всеки един от нас.
— Че каква разлика има?
Развълнуван, почти станал от стола си, с навлажнени очи и разтреперани, бледи устни, Клевинджър вече не можеше да спре. Както винаги когато се караше за принципи, в които вярваше страстно, той накрая се задъхваше бясно и премигваше, мъчейки се да преглътне горчивите сълзи, бликнали под напора на убежденията му. Имаше много принципи, в които Клевинджър страстно вярваше. Беше побъркан.
— Кои са те? — желаеше да знае той. — Кой, по-точно, смяташ, че иска да те убие?
— Всеки един от тях — каза Йосарян.
— Всеки един от кои?
— Всеки един от кои според теб?
— Нямам представа.
— Тогава как знаеш, че не искат да ме убият?
— Защото… Пръски летяха от устата на Клевинджър. Той онемя от чувство на безсилие.
Клевинджър действително вярваше, че е прав, но Йосарян имаше доказателства: съвършено чужди хора, които той не познаваше, стреляха по него с оръдия винаги щом излетеше във въздуха, за да хвърля бомби върху тях, и това съвсем не беше смешно. И ако то не беше смешно, имаше куп други неща, които бяха още по-малко смешни. Нямаше нищо смешно в това да живееш като някакъв скитник в палатка на остров Пианоза с тлъстите планини зад тебе и спокойното синьо море пред тебе, което може мигновено да погълне човек със схванат крак и след три дни да го изпрати обратно на брега с платени разноски, подут, син и вонящ, със стичаща се вода от студените ноздри.
Палатката на Йосарян опираше до сивата, не много дълбока гора, която се издигаше като стена между неговата ескадрила и ескадрилата на Дънбар. Непосредствено до нея беше изкопът на изоставената железопътна линия, където се намираше тръбопроводът, по който минаваше самолетният бензин за цистерните на летището. Благодарение на Ор, неговия другар по палатка, те имаха най-луксозното жилище в цялата ескадрила. Всеки път, когато се завърнеше от почивка в болницата или от отпуска в Рим, Йосарян бе изненадван от някакво ново удобство, което Ор бе инсталирал в негово отсъствие — течаща вода, огнище, циментов под. Йосарян бе избрал мястото и двамата с Ор бяха издигнали палатката. Ор, захилен пигмей с пилотски нашивки и гъста, къдрава, кестенява коса с път по средата, даваше идеите, а Йосарян, който беше по-висок, по-силен, по-широк в рамената и по-бърз, вършеше повечето от работата. В палатката живееха само те двамата, макар че тя можеше да побере шест души. Когато настъпи лятото, Ор нави страничните платнища, за да може вятърът, който никога не духаше, да изкарва отвътре нажежения въздух.
Съсед на Йосарян беше Хавърмайър, който обичаше захаросани фъстъци и спеше сам в палатка за двама, където всяка нощ стреляше с огромни куршуми по дребни полски мишки с пистолет, калибър 45, откраднат от мъртвеца в палатката на Йосарян. От другата страна на Хавърмайър беше палатката на Макуот, която той вече не делеше с Клевинджър, защото Клевинджър не се бе още върнал, когато Йосарян излезе от болницата. Сега Макуот живееше с Нейтли, който беше в Рим, където ухажваше сънливата курва, в която се бе така дълбоко влюбил; тя се отегчаваше и от работата си, и от него. Макуот беше побъркан. Той беше пилот и прелиташе със самолета си над палатката на Йосарян толкова ниско, колкото смееше, и толкова често, колкото можеше, само за да види колко ще го изплаши, и страшно обичаше да прелита съвсем ниско с див рев над дървения сал, закрепен върху празни бензинови варели отвъд пясъчната плитчина, и над безупречно чистия бял плаж, където хората ходеха да се къпят голи. Не беше лесно да се живее в една палатка с побъркан човек, но Нейтли не го бе грижа. И той също беше побъркан и всеки свободен ден ходеше да работи на строежа на офицерския клуб, в чието изграждане Йосарян не участвуваше.
Всъщност имаше много офицерски клубове, за построяването на които Йосарян не беше помагал, но той бе най-горд с клуба на Пианоза. Този клуб представляваше здрав и сложен паметник на неговата непоколебимост. Йосарян ни веднъж не отиде да помага, докато не го свършиха. След това ходеше често, тъй като много му харесваше голямата, хубава, проточена, покрита с шинди сграда. Беше действително великолепна постройка и Йосарян тръпнеше, дълбоко развълнуван от постижението, винаги щом го погледнеше и си помислеше, че не е взел никакво участие в този строеж.