— Новото триста четиридесет и четири милиметрово оръдие „Льопаж“, което стреля с лепило — отговори Йосарян. — Залепва цялата ескадрила самолети сред въздуха.
Сепнат и обиден, полковник Корн се дръпна рязко, за да се освободи от Йосарян, който бе впил пръсти в лакътя му.
— Пусни ме, идиот такъв! — извика той разярено, гледайки свирепо и зло. В същия миг Нейтли скочи върху Йосарян и го отстрани.
— Кой е този побъркан?
Полковник Каткарт се закикоти весело.
— Това е човекът, комуто вие ме накарахте да дам орден след Ферара. Накарахте ме също да го произведа капитан, спомняте ли си? Така ви се пада.
Нейтли беше по-лек от Йосарян и с големи усилия успя да изтика неговата залитаща масивна фигура през салона и да го настани на една свободна маса.
— Да не си полудял? — съскаше той разтреперан. — Това беше полковник Корн. Полудял ли си?
Йосарян искаше да пие още нещо и обеща на Нейтли, че ще си отиде тихо и мирно, ако му донесе нещо за пиене. След това още два пъти накара Нейтли да му донесе по една пълна чаша. Когато Нейтли най-после успя да го придума да дойде с него до вратата, капитан Блак влезе, като тропаше здраво по дървения под с мокрите си обувки; от него капеше вода като от стряха.
— Брей, лошо ви се пише, момчета — възвести той с ликуващ глас и се дръпна настрана от локвата, която се образуваше около краката му. — Току-що ми телефонира полковник Корн. Знаете ли какво ви чака в Болоня? Ха, ха, изкарали са новото оръжие „Льопаж“, което стреля с лепило. Залепва цяла ескадрила самолети във въздуха.
— Господи, то било вярно! — изпищя Йосарян и ужасен се облегна на рамото на Нейтли, за да не се строполи на пода.
— Няма Господ — отговори спокойно Дънбар, който се приближаваше с леко залитане…
— Хей, ще ми помогнеш ли да го отведем? Трябва да го закарам до палатката му.
— Кой казва това?
— Аз. Боже, гледай само как вали.
— Трябва да намерим кола.
— Задигни колата на капитан Блак — каза Йосарян. — Аз винаги му я задигам.
— Вече не можеш да задигнеш ничия кола. Откакто почна да използуваш първата кола, която видиш наблизо, щом искаш да отидеш някъде, никой не си оставя вече ключа на мотора.
— Хайде, скачайте вътре — каза вождът Бял Полуовес, който пристигна пиян с един покрит джип. Той почака, докато се набутат вътре, и потегли така рязко, че всички паднаха назад. Вождът се изсмя гръмогласно, когато започнаха да го псуват. Излезе от паркинга и продължи да кара право напред, докато заби колата в склона от другия край на пътя. Всички, които бяха отзад, се изтъркаляха в безпомощна купчина и отново започнаха да го псуват.
— Забравих да завия — обясни им той.
— Карай внимателно, че… — предупреди го Нейтли, — Би трябвало да запалиш фаровете.
Вождът Бял Полуовес даде заден ход, направи завой и полетя нагоре с пълна скорост. Колелата съскаха по шипящата черна повърхност на пътя.
— Не толкова бързо — обади се настойчиво Нейтли.
— По-добре би било да ме закараш до вашата ескадрила, за да ти помогна да го сложиш на леглото, и после можеш да ме върнеш обратно в моята.
— Кой си ти, дявол да те вземе?
— Дънбар.
— Хей, запали фаровете — извика Нейтли. — И гледай пред себе си.
— Запалени са. Качи ли се Йосарян? Само заради него ви пуснах да се качите.
Вождът Бял Полуовес се извърна с цялото си тяло назад, за да види кой е в джипа.
— Гледай пред себе си!
— А Йосарян? Тук ли е Йосарян?
— Тук съм вожде. Карай вкъщи.
— Защо си толкова сигурен? Ти не отговори на въпроса ми.
— Виждаш ли? Нали ти казах, че е тук.
— Какъв въпрос?
— За това, дето говорихме.
— Важно ли беше?
— Не си спомням дали беше важно, или не. Дано помогне Господ да се сетя!
— Няма Господ.
— Да, за това говорихме — извика Йосарян. — Защо си толкова сигурен?
— Хей, сигурен ли си, че са ти запалени фаровете? — извика Нейтли.
— Запалени са, запалени са. Какво иска тоя от мене? Дъждът бие в предното стъкло и затова изглежда толкова тъмно, като гледаш отзад.
— Прекрасен, прекрасен дъжд.
— Дано никога не спре. Спри, дъждец, дъждец по…
— … Спри. Свой…
— … те капки у… … мири. Йо-йо чакат го…
— игри, сред… … ливади и …
Вождът Бял Полуовес не можа да вземе следния завой на пътя и джипът се изкачи чак до върха на стръмния склон. Връщайки се назад, колата се обърна настрана и меко легна в калта. Настъпи изплашено мълчание.
— Всички невреднми ли са? — запита Вождът Бял Полуовес шепнешком и въздъхна дълбоко с облекчение. — Това ми е недостатъкът, знаеш изпъшка той. — Никога не слушам никого. Някой все ми казваше да запаля фаровете, но аз просто не исках да го послушам.