— Господи, върнал ли се е тая вечер? Мислех, че е още в Рим с куриерския самолет.
— О! Ооо! Ооо! — пищеше Джоу Гладника.
Вождът Бял Полуовес изтръпна.
— Тръпки ме полазват, като го чуя — призна той с нервен шепот. — Хей, какво стана с капитан Флум?
— Мене пък от този тип ме полазват тръпки. Видях го в гората миналата седмица, ядеше къпини. Вече не спи в ремаркето си. Имаше ужасен вид!…
— Джоу Гладника се страхува, че ако някой се разболее, той ще трябва да го замести, макар че вече никого не пущат в амбулаторията. Видяхте ли го миналата вечер, когато се опита да убие Хавърмайър и падна в Йосаряновия окоп?
— Оооо! — пищеше Джоу Гладника. — О! Ооо! Оооо!
— Дума да не става, много е приятно, дето Флум не се мярка вече в стола. — Не чуваме вече:
— „Дай ми сол, Уол!“
— Или: „Подай хляба, баба.“
— Или: „Подай пипер, аскер.“
— Назад, назад! — пищеше Джоу Гладника. — Назад, ти казвам, назад, мръсен, вонящ кучи сине!
— Поне научаваме какво сънува — забеляза кисело Дънбар. — Сънува мръсни, вонящи кучи синове.
Късно през нощта Джоу Гладника сънуваше, че котката на Хъпъл е легнала на лицето му и го задушава. И когато се събуди, котката на Хъпъл действително спеше на лицето му. Неговият агонизиращ вик беше страхотен. Пронизителният, неземен вой процепи лунната нощ и няколко секунди след това въздухът още трепереше от неговия ек като от опустошителна експлозия. Настъпи вцепеняваща тишина, а след малко в палатката се вдигна бурна врява.
Йосарян беше между първите, които дотичаха. Когато той се втурна през входа, Джоу Гладника бе извадил пистолета си и се бореше с Хъпъл, като се мъчеше да освободи ръката си, за да застреля котката, която продължаваше да фучи яростно срещу него и за да му попречи да застреля Хъпъл, даваше вид, че се готви да се нахвърли върху му. Двамата мъже бяха по войнишки долни дрехи. Голата електрическа крушка над главите им се люлееше бясно на хлабаво прикачената жица и размесените черни сенки се въртяха и подскачаха хаотично, така че изглеждаше, сякаш цялата палатка се люлее. Йосарян инстинктивно протегна ръце, за да запази равновесие, и след това се хвърли напред с невероятен скок, смачквайки под себе си тримата воюващи. Той изскочи от купчината тела, държейки във всяка ръка по един врат — на Джоу Гладника и на котката. Джоу Гладника и котката се гледаха диво и втренчено. Тя фучеше злобно, а Джоу Гладника се опитваше да я удари с юмрук.
— Честна борба! — заповяда Йосарян и всички, които бяха дотичали, ужасени от врявата, започнаха възторжено да надават одобрителни викове, изпълнени с огромно чувство на облекчение. — Ще имаме честна борба — обясни официално той на Джоу Гладника и китката, след като ги изнесе и двамата навън, държейки ги за врата далеч един от друг. — Юмруци, зъби и нокти. Но никакви пистолети — предупреди той Джоу Гладника. — И никакво фучене — предупреди строго той котката. — Щом ви пусна, започвате. Излизайте чисто от клинчовете и после отново нападайте! Почвайте!
Насъбрала се бе огромна разлюляна тълпа, жадна за всякакви развлечения, но в момента, когато Йосарян пусна котката, тя се уплаши и позорно избяга от Джоу Гладника, който бе провъзгласен за победител. Той си тръгна наперено и щастливо с гордата усмивка на шампион, вирнал глава и изпъчил мършавите си гърди. Върна се победоносно в леглото си и пак започна да сънува, че котката на Хъпъл е легнала върху лицето му и го души.
13
Майор … де Къвърли
Преместването на бомбардировъчната линия не заблуди германците, но заблуди майор … де Къвърли, който напълни вещевата си торба, поиска да му дадат самолет и тъй като беше под впечатлението, че и Флоренция също е била превзета от съюзниците, нареди да го докарат в този град, за да наеме два апартамента — един за офицерите и един за войниците от ескадрилата, където те да прекарат отпуските си. Той не се беше завърнал, когато Йосарян изскочи през прозореца на кабинета на майор Майор, чудейки се към кого да се обърне за помощ.
Майор … де Къвърли беше великодушен, сериозен; внушаващ страхопочитание възрастен човек с едра, лъвска глава и гневен кичур бяла коса, който се вееше като виелица над строгото му, патриархално лице. Неговите задължения като административен началник на ескадрилата се състояха, както доктор Данийка и майор Майор предполагаха, единствено в това да хвърля конски подкови, да отвлича италиански работници и да наема апартаменти за войниците и офицерите; той беше отличен в тези три вида дейност.
Винаги когато изглеждаше, че някой град като Неапол, Рим или Флоренция скоро ще падне, майор … де Къвърли напълваше вещевата си торба, поискваше, да му дадат самолет и пилот и отлиташе за града, като извършваше всичко това, без да произнесе нито дума, а само със силата на тържествения, властен израз на лицето си и нетърпящите възражения жестове на сбръчкания си пръст. Ден-два след като паднеше градът, той се връщаше с договори за наем на два обширни и луксозни апартамента — един за офицерите и един за войниците, — и двата вече обзаведени с вещи, весели готвачки и прислужнички. Няколко дни по-късно във вестниците по цял свят се явяваха снимки на първите американски войници, които си пробиваха път в съсипания град през дим и грамади от развалини. Майор … де Къвърли беше неизбежно между тях, седнал изправен като прът в своя джип, измъкнат Бог знае откъде, без да обръща глава ни наляво, ни надясно, докато артилерийски снаряди се пръскаха около несломимата му глава и млади гъвкави пехотинци с карабини прибягваха по тротоарите, прикривайки се зад горящите здания или падайки мъртви пред входовете на къщите. Седнал в джипа, обкръжен от опасности, с лице, твърдо изваяно в онзи яростен, царствен, праведен и заплашителен израз, който всички в ескадрилата дълбоко уважаваха, майор … де Къвърли изглеждаше вечен и неуязвим.