Бяха седнали четирима на една маса в офицерския клуб последния път, когато той и Клевинджър се наричаха един друг „побъркан“. Седяха в дъното, близо до масата със зарове, където Апълби винаги успяваше да спечели. Апълби умееше така добре да хвърля зарове, както и да играе пинг-понг, и вършеше всичко друго така добре, както играеше пинг-понг. Всичко, което вършеше, вършеше го добре. Апълби беше русо момче от Айова, което вярваше в бога, в майчинството и в американския начин на живот, без дори да мисли за тези неща, и всички го обичаха.
Мразя този кучи син — изръмжа Йосарян. Спорът с Клевинджър бе започнал няколко минути по-рано, когато Йосарян не успя да намери картечница. Вечерта беше оживена, барът, масата със заровете, масата за пинг-понг — навсякъде беше оживено. Хората, които Йосарян искаше да избие с картечница, седяха на бара и пееха сантиментални стари песни, които никому не омръзваха. Вместо да ги избие с картечница, той стъпи тежко с тока си върху топката за пинг-понг, която се бе търкулнала към него, отскачайки от хилката на единия от двамата офицери, които играеха.
— Този Йосарян! — изсмяха се двамата офицери, клатейки глави, и извадиха друга топка от кутията на полицата.
— Този Йосарян! — отговори им Йосарян.
— Йосарян — пошепна предупредително Нейтли.
— Разбираш ли какво искам да кажа? — запита Клевинджър.
Офицерите пак се изсмяха, когато чуха Йосарян да подражава гласа им.
— Този Йосарян — извикаха те по-високо.
— Този Йосарян — отвърна Йосарян като ехо.
— Йосарян, моля ти се — каза умолително Нейтли.
— Нали разбираш какво искам да кажа? — попита Клевинджър. — У него има антисоциална агресивност.
— О, млъкни! — рече Дънбар на Клевинджър. Дънбар обичаше Клевинджър, защото Клевинджър му досаждаше. И затова времето течеше бавно.
Апълби дори не е тук — изтъкна победоносно Клевинджър, обръщайки се към Йосарян.
— Кой е казал нещо за Апълби? — пожела да чуе Йосарян.
— И полковник Каткарт го няма.
— Кой е казал нещо за полковник Каткарт?
— Кой кучи син мразиш тогава?
— За какъв кучи син говориш?
— Няма да споря с тебе — реши Клевинджър. Ти не знаеш кого мразиш.
— Мразя онзи, който се опитва да ме отрови — му каза Йосарян.
— Никой не се опитва да те отрови.
— Вече два пъти сложиха отрова в храната ми — преди бомбардировката на Ферара и през знаменитата обсада на Болоня.
— Сложиха отрова в храната на всички — обясни Клевинджър.
— Че каква разлика има?
— И то дори не беше отрова! — извика Клевинджър разпалено, като все повече натъртваше думите си, колкото повече се объркваше.
С търпелива усмивка Йосарян обясни на Клевинджър, че доколкото можел да си спомни, винаги някой кроял план да го убие. Имало хора, които милеели за него, и хора, които не милеели. И тези, които не милеели, го мразели, дебнели го, за да го убият. Мразели го, защото бил асириец, но не смеели да го докоснат, казваше той на Клевинджър, тъй като имал здрав дух в чисто тяло и бил силен като бик. Не можели да му сторят нищо, защото бил Тарзан, Мандрейк и Флаш Гордън. Бил Уилям Шекспир, Бил Каин, Одисей и Летящия холандец. Бил Лот от Содом, скръбната Диърди и Суини сред славеите в дърветата. Той бил чудотворната съставка X-247. Бил…
— Луд! — прекъсна го Клевинджър с писък. — Такъв си ти. Луд!
— … огромен. Аз съм истински човек-чудо с три юмрука. Аз съм истински супрамен.
— Супермен ли? — извика Клевинджър. — Супермен ли?
— Супрамен — поправи го Йосарян.
— Хей, момчета, престанете. — молеше ги смутено Нейтли. — Всички ни гледат.
— Ти си луд — крещеше буйно Клевинджър и очите му се пълнеха със сълзи. — Ти имаш комплекса на Йехова.
— Аз мисля, че всеки е Натанаил.
Клевинджър се спря, както декламираше, и запита подозрително:
— Кой е Натанаил?
— Натанаил кой? — запита невинно Йосарян. Клевинджър ловко заобиколи капана.
— Ти смяташ всекиго за Йехова. Не струваш повече от Разколников…
— От кого?
— … от Разколников, който…
— Разколников!
— … който — тъкмо това искам да кажа, — който смятал, че може да оправдае убийството на една стара жена.