— Само това ли?
— … да, да оправдае, точно така, с брадва! И мога да ти го докажа.
Задъхвайки се бясно, Клевинджър изброи симптомите на Йосарян: нелепо убеждение, че всички наоколо му са луди, импулса да избива с картечница непознати хора, невярна представа за миналото, неоснователни подозрения, че хората го мразят и правят заговори да го убият.
Но Йосарян знаеше, че е прав, защото, както сам обясни на Клевинджър, доколкото му било известно, той никога не е бил неправ. Накъдето и да погледнел, виждал само смахнати и това било всичко, което един разумен млад човек като него можел да направи, за да продължи да вижда нещата в истинската им светлина сред толкова много лудост. И било неотложно да постъпи така, защото знаел, че животът му е в опасност.
Когато се завърна в лагера от болницата, Йосарян гледаше всички с недоверие. Майлоу го нямаше — заминал бе за Измир за беритба на смокини. В офицерския стол всичко вървеше гладко въпреки неговото отсъствие. Пикантната миризма на поръсеното с пипер агнешко събуди вълчи апетит у Йосарян още в линейката, която подскачаше по неравния път, надиплен като скъсана презрамка между болницата и лагера на ескадрилата. За обед имаше шишкебап — огромни сочни късове месо, нанизани на шишове, цвърчаха силно над въглените, след като били държани седемдесет и два часа в саламура, чиято тайна рецепта Майлоу бил откраднал от един нечестен търговец в Леманта; гарнираха ги с ирански ориз, връхчета от аспержи и пармезан, след което поднесоха великолепен десерт, полят с вишновка и запален, и най-после чаши с димящо прясно кафе, бенедиктин и бренди. Опитни италиански келнери, които майор … де Къвърли бе отвлякъл от брега и предал на Майлоу, сервираха огромни порции върху покривки от дамаска.
Йосарян се тъпка, докато най-после помисли, че ще се пръсне, и с уста, омазана от вкусното ядене, се отпусна в блажен унес. Никой от офицерите в ескадрилата не беше ял така, както редовно ядяха в стола на Майлоу, и известно време Йосарян се питаше дали заради такова ядене не си заслужаваше да се понесе всичко. Но после се оригна и си спомни, че се опитват да го убият, изхвърча като бесен от стола и тичайки, затърси доктор Данийка, за да поиска да го изтеглят от строя и да го изпратят в Щатите. Намери доктор Данийка, седнал на слънце, на високо столче пред палатката си.
— Петдесет полета — му каза доктор Данийка, като поклати глава. — Полковникът иска петдесет полета.
— Но аз имам само четиридесет и четири.
Доктор Данийка остана непреклонен. Той беше тъжен, подобен на птица човек, с шпатуловидно лице, дребно и изострено като на добре олизан плъх.
— Петдесет полета повтори той, продължавайки да клати глава — Полковникът иска петдесет полета.
3
Хавърмайър
Всъщност, когато Йосарян се завърна от болницата, наоколо нямаше никого освен Ор и мъртвеца в палатката на Йосарян. Мъртвецът в палатката на Йосарян беше голяма напаст и Йосарян не го обичаше, макар никога да не го бе виждал. По цял ден киснеше при него и това дразнеше Йосарян толкова много, че той ходи няколко пъти в канцеларията да се оплаква на сержант Таузър, а сержантът отказваше да приеме, че мъртвецът някога е съществувал, което, разбира се, сега вече беше вярно. Още по-безплодни бяха опитите му да се обърне направо към майор Майор, дългия и кокалест командир на ескадрилата, който приличаше на Хенри Фонда в диво състояние и винаги скачаше през прозореца на канцеларията си, щом Йосарян изблъскаше сержант Таузър и влезеше насила, за да му говори по въпроса. Не беше лесно да се живее с мъртвеца в палатката на Йосарян. Той безпокоеше дори Ор, с когото също не беше лесно да се живее: в деня, когато Йосарян се върна, Ор се занимаваше с кранчето, което подхранваше с нафта печката, изработена от него, докато Йосарян беше в болницата.
— Какво правиш? — попита Йосарян предпазливо, когато влезе в палатката, макар че изведнъж видя всичко.
— Кранчето — каза Ор. — Опитвам се да го поправя.
— Моля ти се престани — каза Йосарян. — Нервираш ме.
— Когато бях дете отвърна Ор, по цял ден ходех с киселици в бузите. По една във всяка буза.
Йосарян остави чантата, от която бе започнал да вади тоалетните си принадлежности, и се изправи, обзет от подозрение. Мина една минута.
— Защо? — бе най-после принуден да запита той.
Ор се закиска победоносно.
— Защото са по-добри от дивите кестени — отговори той.
Ор бе коленичил на пода на палатката. Работеше, без да спира, разглобяваше кранчето, нареждаше всичките мънички части, броеше ги внимателно и после разглеждаше безкрайно дълго всяка от тях, сякаш никога не бе виждал нищо подобно в живота си. След това сглобяваше наново целия механизъм и отново го разглобяваше, сглобяваше, разглобяваше безкрайно — без да загуби търпение или интерес, без признак на умора, без изгледи, че някога ще свърши. Йосарян го наблюдаваше как човърка и бърника и беше сигурен, че ще бъде принуден да го убие, ако не спре. Очите му се насочиха към ловджийския нож, който мъртвецът бе метнал на рамката на мрежата против комари в деня, когато пристигна. Ножът висеше до празния пистолетен кобур на мъртвия — Хавърмайър беше откраднал пистолета.