4
По време на дългото пътуване на изток към Тер Хаут Тайлър остави гюрука затворен. В спускащия се мрак се виждаше как бурята оставя посипани като със захар хълмове, които напомняха на Тайлър за накъсания релеф в Мериленд и за живота, който така внезапно изгуби. Сега гледаше на съдебната система като на нещо, което очаква най-лошото от хората — за нея сякаш беше по-важно да прави прибързани заключения, отколкото да открие истината. Почти преби до смърт мъж, но онзи беше пияница и посягаше да бие деца, а Тайлър сметна намесата си като свое задължение. Съществено се оказа, че мъжът е чернокож, а Тайлър — бял и това му струваше кариерата. Пет минути на ярост и гняв заличиха десетина години предана служба.
Доста често въртеше волана ту наляво, ту надясно, за да избягва заледените участъци и да не излети с взетата под наем кола в канавката. Цяла редица камиони, разпръскващи пясък, не бяха подобрили състоянието на пътя и сега, със спадането на температурите, пътната настилка се превръщаше в ледена пързалка.
Нел Прийст се движеше някъде пред него със събърбан под наем, но джипът й беше несравнимо по-стабилен от неговото кабрио. Служба „Сигурност“ на Северното жп обединение явно не пестеше пари. Бе летяла до Сейнт Луис с частен самолет. Труден живот, на фирмени разноски.
Не му се искаше тя да го изпревари. Ако в депото на Тер Хаут разполагаха с информация за двамата гратисчии, организирали кървавата баня, той искаше да я получи, и то преди тя да я филтрира. Каквито и взаимоотношения да се бяха установили набързо помежду им, инцидентът явно беше подпалил компанията и беше най-добре огънят да се потуши. Нейната роля бе да открие първопричината за огъня, а крайните цели на двамата сякаш бяха диаметрално противоположни; жалко, защото пламъкът й му допадаше.
Никога не бе имал особено високо мнение за света на наемните ченгета и за тенекиените им звезди, но като видя благополучието на частните охранители, се запита дали Прийст не би казала добра дума за него в Северното жп обединение. С къщата му, обявена за публичен търг, работа като частен охранител изведнъж му се стори примамлива.
С всеки изминат ден Тайлър се притесняваше, че ще загуби къщата. Първо му спряха заплатата, няколко месеца по-късно го уволниха от отдела и той пропусна да направи пет вноски. Сега домът му се намираше под възбрана. През последните две години не само загуби Катрина, гаджето си. След злополучното нападение и повдигнатото в пресата обвинение в расистки наклонности преустановиха връзката си. Сега се стремеше да задържи последната брънка от предишния си начин на живот — къщата — неговото мерило за нещата. Не че толкова му трябваше дом. Беше разпродал повечето от вещите си: стереоуредбата, обзавеждането за трапезарията. В момента едно малко жилище щеше да му е повече от достатъчно. Имаше обаче нещо друго. Благодарение на кметската поощрителна програма, насърчаваща полицаи да се заселват на места, където присъствието им е най-необходимо, той превърна намираща се в що-годе приемлив квартал, обрасла с плевели сграда с излющена мазилка и почти пред разпадане в истинско бижу. Нямаше значение, че само неговата морава в квартала беше окосена; не се бе нанесъл там, за да се прави на герой, а за да се сдобие със собственост. Не му пукаше, че съседите му обърнаха гръб заради обвиненията в расизъм, които се появиха в пресата след нападението. След толкова пот и труд това беше неговият дом и не искаше за нищо на света да го загуби. С малкото, останало в живота му, за него беше важно да запази къщата си.
Късно снощи се обади на приятеля си — адвокат Хенри Хепъл — който водеше делото срещу банката. Идеята беше Хенри да измисли план как да навакса плащането на пропуснатите вноски и да ги убеди, че ще продължава да се издължава редовно, но всичко това щеше да е трудно. Сегашната му работа не бе по договор, а по-скоро по договореност за няколко дни на хонорар, въпреки че шефът му — Лорън Ръкар — предложи великодушно да се застъпи за Тайлър пред банката.
По време на телефонния разговор Хепъл направи опит да звучи бодро, но си личеше, че иска да окуражи падналия духом приятел и това депресира Тайлър още повече.
Натисна педала на газта да увеличи скоростта, разтревожен, че Прийст ще го изпревари в провеждането на главните разпити. Идеята да я преследва като жаден за сведения журналист не му се нравеше. Не така трябваше да действа правосъдието. Освен това въпросът, който ги накара да скочат в колите, зададе Медърс, а не тя: къде за последен път е спирал кървавият вагон? Логичен въпрос; да се установи откъде е започнало всичко. Ако той не го беше направил, Прийст определено щеше да го зададе. И сега — в резултат на това — той препускаше по междущатската магистрала. Независимо от обясненията на Прийст, Тайлър не приемаше присъствието й. Усещаше, че става въпрос и за още нещо. Да изпратиш с частен самолет човек да разследва намирането на мъртво тяло в товарен вагон? Независимо дали ставаше въпрос за Железопътния убиец, или не, звучеше безсмислено. Тогава как се обяснява присъствието на Прийст, чудеше се той. И макар да не му се искаше да мисли за това, се запита също защо Ръкар му предложи работа за три-четири дни, вместо да изпрати някой от редовните следователи на НКТС. Беше му го обяснил твърде елементарно, но опитът на Тайлър го разколеба, а любопитството надделяваше и го подтикваше да кара по-бързо.