Чак след девет вечерта пристигна в жп депото „Тер Хаут“ — още едно огромно пространство с ръжда, релси и вагони. Видя събърбана на Прийст на паркинга. Пипна предния капак. Едва усети топлината — бе пристигнала поне преди половин час.
Притеснен от изоставането, Тайлър нахлу в офиса на Макс Шаст, нощния пазач. Нел Прийст седеше на единия от двата свободни стола, а дългото й палто бе преметнато върху другия. За пръв път Тайлър я виждаше без палто. Каква загуба. Беше облечена в светлосив вълнен костюм и тъмносиня копринена блуза с разкопчана яка. Полата й вероятно стигаше до над коляното, когато е права, защото беше доста над него, докато седеше. На пръв поглед приличаше на момиче от кориците на списанията или на супермодел. Някъде около тридесетте, тя му изглеждаше прекалено идеална — прелестна на външен вид, само да си нямаш работа с нея. Толкова красива жена носи тежък багаж. Такива живеят обградени от неоправдано много внимание. Силно опънатата й назад коса бе хваната на опашка в югозападен стил с индианска сребърна шнола, осеяна с мъниста. Носеше часовника си на лявата ръка, което предполагаше, че е деснячка; на дясната имаше обикновен сребърен пръстен. Китката й бе толкова фина, че каишката на часовника стоеше свободно като гривна. Огледа я обстойно за татуировка, скрита на провокативно място, малка розичка може би. Посочи палтото й. Тя го придърпа от стола и го преметна върху скута си.
Шаст заобиколи, взе палтото и го закачи на закачалка отвън. Тайлър седна. Стаята миришеше на чипс и кафе.
— Само си бъбрехме. — Тонът на Прийст прозвуча доста високомерно.
Тя се насили да се усмихне.
— Госпожица Прийст ми сподели, че търсите двама гратисчии, които вероятно са се качили или тук, или някъде преди Сейнт Луис — обади се Шаст.
— Единият или и двамата впоследствие са били добре пребити — напомни Тайлър. — Описание на единия или на двамата няма да ни навреди.
— Както обяснявах на дамата — охотно се впусна Шаст, — възможно е да са се качили тук, но обикновено такива типове се качват извън града.
— Господин Шаст каза, че тук трафикът е доста натоварен — намеси се Прийст.
— Да — съгласи се Шаст. — Изхвърляме някои гратисчии, но това не е основаната ни задача.
— Имат по десетина на седмица — продължи Прийст.
— Дори през зимата.
— И не знаете имената им, нито бихте си припомнили как изглеждат — въздъхна Тайлър, долавяйки, че разговорът навлиза в задънена улица. — Парад на бездомници.
— Точно така.
— На нас ни трябва нещо повече — уточни Тайлър. — Единият може вече да е мъртъв. Въпросът не търпи отлагане.
Той, Тайлър, бе сторил нещо ужасно на друг човек и никога нямаше да го забрави.
— С господин Тайлър ни притиска времето, господин Шаст — обади се отново Прийст. — Разбирате ни, надявам се. Тези двамата са оставили доста кръв в товарния вагон. Нуждаят се от медицинска помощ, а от болниците в Сейнт Луис не съобщават за такива случаи. Някой трябва да ни помогне тук.
Тайлър установи, че красотата й го разсейва. Възможно бе това да е част от техниката й. Шаст също не успяваше да откъсне очи от нея.
— Не че не искам да ви помогна. Но десетки, стотици минават оттук всяка седмица.
— Има вероятност единият или и двамата да са сменили посоката — не се отказваше Тайлър. — Поради бурята графикът е променен. На изток са се движили три пъти повече влакове, отколкото на запад.
— Или единият, или и двамата сигурно са минали през вашето депо — подкрепи го и Прийст.
— Възможно е, но е малко вероятно — възрази Шаст. — По това време на годината гратисчиите пребивават под мостовете или в лагери за бездомници, а не по влаковете. Може да са къде ли не.