— Така правят жертвите. Убиецът се качва обратно в товарния вагон, връща се в своя свят и това е краят.
— В който случай имаме убиец на релсите и добре замръзнало тяло в полето — отбеляза той.
— В депото пропусна да се осведомиш дали вагон единайсет трийсет и шест е бил инспектиран, или не. Ако са го проверили и се е оказал чист и празен, то който и да се е качил, го е направил някъде между депото и Сейнт Луис. Това увеличава шанса ни да открием потенциален свидетел в някой от тези лагери — заключи тя.
— Изнасяш семинари, нали? — попита той горчиво. Знаеше, че е права. Наистина забрави да попита. Беше го изпреварила, както и възнамеряваше, и той ненавиждаше факта, че вероятно го е изхвърлила от играта.
— Малко сме разочаровани, а?
— Госпожице Прийст, пропускате метеорологичните условия. Преди бурята температурите в Средния запад са били около нулата. Според съдебните лекари кръвта е замръзнала при допира си с повърхността. Бурята удари този район миналата нощ — тоест боят, или каквото се е случило в онзи вагон, също се е развихрил предишната вечер, след като температурите са паднали. Бурята се е движела много бавно, затова трябва да се насочим към голямото бунище. Така че няма значение дали съм задал въпроса, или не. Каквото и да се е случило, е станало за около четири до шест часа в бавен товарен влак от Сейнт Луис.
Изглеждаше впечатлена. Начинът, по който си играеше с парното на колата, подсказваше, че обмисля как да си го върне.
— Щеше ли да го убиеш, ако партньорът ти не те беше спрял? — полюбопитства тя.
Изведнъж вътрешността на колата се стесни до размерите на фолксваген костенурка. Отново констатира, че си е подготвила домашното. Опипа дръжката на вратата. Въпросът й му дойде в повече. Чу звук от заключващите се автоматично врати. Тя искаше отговор.
— Зарежи.
Тайлър отключи вратата, но тя пак я заключи.
— Имам малък проблем със затворените пространства — призна той. Отново отключи вратата и слезе от джипа. Студът го прониза през дрехите.
Тя свали прозореца и извика силно:
— Ще ми се да опозная този твой гневен характер, преди да влезем в лагерите.
— Онзи пребиваше седеммесечното си момиченце. Блъскаше главата му в стената, правеше черепа й на кайма. Беше го правил и преди. Ние знаехме, докторите знаеха, дори майката на детето, но никой не можеше да го докаже. Майката се страхуваше твърде много от него, за да повдигне обвинения. Аз бях там — на наблюдение. Майката ни позволи да поставим микрофони в къщата. С партньора ми чухме онези ужасни звуци — от главата на детето, която се удря в стената. Плачът му. — Задъха се, получи световъртеж.
Не виждаше Прийст, виждаше само онези дълги черни ръце, които пребиваха малкото същество, блъскайки го в стената. От ухото на детето течеше кръв. Очичките й бяха толкова насълзени, че Тайлър не можеше да ги види. Погледна нагоре и видя звездите. Изпитваше потребност от малко пространство. Пооправи се и се отдалечи от колата. Тя слезе, заобиколи и се спря със скръстени ръце под светлината от фаровете.
— Добре ли си?
— Гризе ме чувство за вина — отвърна той, — или поне така прецени служебният психолог.
— Ако ме…
— Изгубих значката, изгубих колата си, на път съм да загубя и дома си. Но ти си направила домашното си. Вероятно знаеш всичко. Затова премисли, преди да ми напомниш в какво положение си. Аз съм наясно със ситуацията.
— Ще повръщаш ли, или да се връщаме в колата? — попита тя.
— Влизаме в лагера с изключени светлини. Заради снега ще ползваме събърбана. Последните триста-четиристотин метра сме пеша. Хващаме когото и да видим. Въоръжена ли си?
Тя кимна, светлините се отразяваха в нея като огън.
— Имаш ли разрешително за Илинойс, или само за Мисури?
— Имаме споразумение с всички щати, освен с Луизиана. Лицензирана съм.
— Значи, ако някой от онези клошари побегне, аз ще го последвам, а ти, с извадено оръжие ще залепиш гръб о някое дърво.
— А ако побегне втори, аз ще го погна.
— Снегът е пресен — обърна й внимание той. — Ще ги проследим. Не е нужно да превръщаме случая в нещо повече, отколкото е.
— Ако щатският, с когото си разговарял, е прав, там няма никого.
— Не е прав — опъна се бившият полицай. — Кога изобщо са прави?
Тя се подсмихна.
— Колко дни, платени от парите на данъкоплатците, ти дадоха, за да стигнеш до дъното на това?