Видя как на фона на синьото небе един открит вагон прелетя над главата му. Това беше последната му съзнателна картина, нелепа и неразбираема. В продължение на четирийсет нескончаеми секунди вагоните се блъскаха, обръщаха, скърцаха и прелитаха, проправяйки си път през пръст и дървета, носени от инерцията. Над поруганата линия се възцари грозна тишина и оранжевите, червени и сребърни листа се спускаха от разтревоженото небе, все едно простираха покривало върху лицето на труп.
1
През декември нощта се спуска бързо. Над синята горяща светлина на туристическия примус дъхът на един мъж се носеше на облачета из тракащия товарен вагон. Мъчеше се да сгрее консерва с чили, чиито аромат се смесваше с миризмата на масло и ръжда. Слабата пара от дъха му потъна към дъсчения под и се разсея.
Загубил чувствителността на пръстите си от студа, Умберто Алварес тропна с юмрук по пода и обгърна с ръце малкия примус, за да се сгрее. Влакът избоботи. Консервата се заклати. Алварес се пресегна да я хване и се опари. „Внимавай какво си пожелаваш“ — помисли си той.
Свирката на влака нададе вой и той си погледна часовника. Почти десет часа. За последен път товарният влак забави значително десет минути по-рано, при Тер Хаут. Алварес внимателно отбеляза тази подробност, защото при такава скорост човек лесно би се качил или слязъл в движение от влака — нещо важно за всеки пътник. Разузнаването му почти приключваше. Този маршрут — от Индианаполис до Сейнт Луис — щеше да е последният му за известно време. Слава богу.
Зад него във вагона бяха наблъскани миялни машини „Whirlpool“, по три една върху друга. Върху картонените кашони се четеше „Шепни тихо“. От чаткането на стомана в стомана зъбите му тракаха.
Изморените очи на Алварес гледаха под плетена морскосиня шапка; беше я нахлузил надолу, за да му пази топло, ала така или иначе оттук-оттам се подаваха мазни кичури от буйна черна коса. За да се предпази от студа, бе дръпнал над небръснатата си брадичка яката на кафявото поло, което се показваше изпод дрипав пуловер, а над него носеше избеляла вълнена жилетка, някога тюркоазна на цвят.
Натъпканите миялни машини заемаха половината вагон, обезопасени с мрежа от протрити каиши, захванати един за друг с чугунени закопчалки. Ритмичното боботене на влака — два силни удара, последвани от виене на стомана, и пак два силни удара — бе причина за силното главоболие на Алварес. Независимо дали беше по линиите, или не, този звук щеше да остане с него, звук, който живее в костите на всеки пътник: туду-туду фшшш, туду-туду фшшш.
Бледата синя светлина на огъня замъгляваше зрението му. Едва виждаше краищата на дванайсетметровия вагон. Там имаше изрисувани графити, ако си спомняше добре, или беше друг вагон, друг ден, друга линия. Всичко се преплиташе — час, време, глад, изтощение. Беше изгубил дирята.
Влакът можеше да го премести физически от едно място до друго, но не можеше да промени начина, по който се чувства. Мъжделеещата светлина на примуса почти не нарушаваше обгърналата го отегчителна тъмнина. В него сега живееше мракът. Задушаваше го скръбта.
Преди няколко минути през процепите в краищата на огромната плъзгаща се врата на вагона проблеснаха светлините на малък град. С приближаването му машинистът наду свирката на локомотива. Отблясъците от уличните лампи, мярнали се между дъските на вагона, напомниха неприятно на Алварес за решетките на затворническа килия.
Влакът пресече с тропот друга линия, а предупредителните звънци зазвъняха в ниските регистри на музикалната скала. Алварес изпадна в още по-дълбока депресия. Всяко такова пресичане агонизиращо напомняше за миналото му. Преди време на около половин километър от подобно кръстовище бе открит миниванът с жена му и децата му — преобърнат настрана, придобил форма на камбана: сплескан в средата и издут в двата края.
Той изпитваше остра, гневна болка, която пронизваше сърцето му. Въпреки че оттогава изминаха повече от две години, не можеше да свикне с живота без тях. Приятелите го утешаваха: всичко щяло да мине и да замине, а той ще продължи напред. Те обаче грешаха. Бе изгубил всичко и се отказа от всичко. По дяволите сънят. По дяволите така нареченият му живот. Отдаде се на болката, обладан от печал. Имаше си причина и тази причина се превърна в негова движеща сила: да плати докрай за извършеното срещу него и семейството му зверство. В противен случай ще умре, докато се опитва да го направи.