— Ранен ли е? — продължи да разпитва Тайлър.
— Може да се каже — обади се най-ниският от тримата.
— Негър — уточни той, гледайки към Прийст. — Ей там е, зад първия картон.
Четиримата бяха бели. Изглеждаха на възраст между четирийсет и шейсет.
— Държа ги на мушка. Иди да видиш — разпореди Прийст.
Тайлър отиде до няколко стъкмени като колиба мърляви пластмасови плоскости, някои усукани, подпрени с голяма автомобилна гума. Вътре една камара бегло напомняше по размери и форми на човешко същество. Беше покрита с якета, тъмна мушама и разкъсана оранжева жилетка със сребърните инициали на щатската брегова охрана — ЩБО. Тайлър ритна купчината в опит да я събуди. Ритна отново — камарата се раздвижи и разпъшка.
— Майната ти — дочу се слаб, немощен глас.
Верен на предпазливостта си и несигурен в достоверността на информаторите, Тайлър огледа и другите три импровизирани заслона; оказаха се празни. Не желаеше изненади. Пет души в лагер, където през лятото навярно са тройно повече. Чу Прийст да разпитва другите трима. Той пак разбута купчината — миришеше на урина и на нещо много по-ужасно.
— Ставай! — заповяда Тайлър.
Купчината изпъшка. Не му се искаше да го претърсва, не искаше да го докосва.
— Не мога. Проблеми с крака — оплака се мъжът, забил лице надолу така, че да избегне погледа на Тайлър.
— Много ли е зле?
— Порязах се.
Поряза се. Тайлър се сепна. От острие? Кървяща рана?
— Как се поряза? — Не каза нищо повече, но се опитваше да го огледа добре, ала мъжът ни най-малко не му помагаше. Сърцето на Тайлър щеше да изскочи. Имаше чувството, че пред очите му е един от двамата заподозрени.
— Този как си поряза крака? Или се появи така? — провикна се Тайлър към останалите.
— Докато сечеше дърва — обади се единият от тримата пияници до огъня.
— Не е вярно — възрази по-ниският. — Някой го е подредил! — високо оповести той.
Една лоша прорезна рана би обяснила наличието на голямо количество кръв във вагона. Може би желанието на Прийст за бърза развръзка по случая щеше да се сбъдне.
— Кой те подреди? — попита Тайлър и отново сръга купчината. Хвана с два пръста пластовете, които покриваха крака на човека, и ги отметна. Вонята беше отвратителна. Стомахът го сви, за малко да повърне — той, ченге с десет години стаж в отдел „Убийства“. Стотици мъртъвци бяха минали пред очите му, но понякога смъртта е за предпочитане пред живота.
Прийст и другите стояха близо един до друг. Под светлината на фенерче тя сякаш разглеждаше нещо в ръката си. Хвърли бърз поглед през рамо и се обърна с гръб към него. Дали го беше усетила? Дали се опитва да скрие нещо от мен? — озадачи се той. — Или просто иска да се стопли? Когато се обърна отново към него в ръката й нямаше нито фенерче, нито каквото и да било друго.
Левият прасец на човека изглеждаше наполовина замръзнал. Беше подут и почервенял като препечена наденица. Крачолът му бе разкъсан, но обувката си беше на мястото, пръстите му обаче бяха срязани през средата. Раната напомняше на ужасяващ почернял клин. Ако нещо съответстваше на следите от клането, открити във вагона, то това беше този крак.
Тайлър се отдръпна и си пое чист въздух. Отиде до Прийст и й даде знак да се отдалечи от варела. Тя направи две-три крачки, за да разговарят спокойно, но нито за миг не свали очи от четиримата.
— Може да е нашият човек — сподели той.
— Не и според свидетелите. Твърдят, че се е наранил тук.
— Покриват го.
— Не е изключено — отвърна тя.
— Какво беше това с фенерчето? — поинтересува се той.
За миг огънят освети лицето й. Изглеждаше смразена, но не от студа.
— Документите ми. Опитвах се да ги убедя, че не съм ченге, а само охранител, който те придружава. Надявам се така да ми кажат нещо, без да се притесняват от арест. — И добави: — Показах им документите си от корпорацията, но се съмнявам дали могат да прочетат нещо, освен „Без депозит няма лихва“.
Това му хареса.
— Кракът на онзи тип е сцепен на две. Връзва се с вагона.
— Те твърдят, че се е случило тук, в лагера — повтори тя.
— Докато е сякъл дърва, предполагам — подхвърли той.
— Точно така.
Тайлър се обърна към четиримата и повиши глас:
— Къде е брадвата?
Смутени, мъжете се спогледаха.
— Сигурно снегът я е покрил — отвърна единият неубедително.