— Кой задаваше въпроси?
— Някакъв здравеняк. Взех го за ченге, но, по дяволите, дори ченге няма да ти отсече пръстите с брадва, за да те сплаши.
— Какви въпроси? Кой те е разпитвал? — Тайлър имаше нужда от малко време, за да смели новата информация.
— Какво стана с бирата ми?
— Още километър-два дотам… Какви въпроси задаваше? — повтори Тайлър.
— Интересуваше се от един латино. Дори не предложи пиячка. Какво, по дяволите, е това? Откога издаваме „колега“ гратисчия… за нищо?
— Какво за латиноамериканеца?
— Откъде да знам? Заби брадвата в крака ми само защото съм черен. Нямаше да нарани бял.
— Кой беше с теб в лагера?
— Отдавна се разотидоха. Повярвай. Щом някой от нас пострада по този начин, се разделяме. Чиста работа.
— Там имаше още четирима.
— Тези са нови. Дребният не харесва цветнокожи. Скъса ме от бой, докато си лежах там, а другите… Другите просто гледаха.
— Онзи едрия, дето те рани, бял ли беше?
— По-бял от снега. Приличаше на дървар. Широк колкото колата. И не беше гратисчия, нищо че дойде от товарен влак, отиващ на запад. Явно искаше да решим, че е един от нас.
— И защо да не е бил гратисчия?
— Повярвай ми, личи си. Беше един от вас, не от нас.
Тайлър влезе в бензиностанцията и донесе стек с шест будвайзера. Както си лежеше, типът изгълта първата кутийка на един дъх и повърна, преди да потеглят. Тайлър заобиколи колата, нахвърля сняг върху повърнатото и побърза да изхвърли бълвоча навън. Раненият се беше повдигнал на лакът, достатъчно високо, за да продължи с бирите.
— Съжалявам за т’ва — оригна се отвратително в затвореното пространство.
Нел Прийст нямаше да е доволна от хигиената, ала Тайлър сияеше. Разполагаха със свидетел и описание на двама заподозрени — дървар и латиноамериканец. Според следователите във вагона битката е била между двама мъже. Най-сетне Тайлър разполагаше с двойка заподозрени. Този път той щеше да осветли Прийст за развитието по случая, а не обратното, както ставаше досега.
6
В самолета Алварес седеше до прозореца на двайсет и седмия ред. Нямаше как да го вземат за скитник. За полета от летище „О’Хеър“ в Чикаго до нюйоркското „Кенеди“ бе облякъл прилични чисти дънки, черна фланелка и черно кожено яке, не особено ефикасно срещу студа. Единствено обувките си останаха същите — почисти ги от кръвта, докато се преобличаше в мъжката тоалетна на автобусната спирка. Носеше черни очила „Рей Бан“ и бе обърнал лице към малкия заскрежен прозорец, далеч от хорските очи. Нямаше да го запомнят по време на този полет.
Новите дрехи взе преди седмица от туристическа раница, оставена на багаж на чикагската автогара „Грейхаунд“. Сега в раницата се намираха сините дънки и риза на червеникави и сиви карета, които открадна. Прецени за излишно да ги излага на показ в боклука на автобусния терминал — защо да оставя на копелетата лесна следа. Своите окървавени дрехи заля с бензина от косачката в гаража и ги запали в дупка, издълбана дълбоко в снега в близката гора. Изчака, докато от дрехите не остана и следа. Не желаеше да рискува излишно.
Втора снежна буря, дошла от Канада, погреба Чикаго по-малко от двайсет и четири часа, след като удари Сейнт Луис. Бедствието забави полета му с три часа. Часове, прекарани неспокойно: с едното око следеше CNN, с другото — забързаните тълпи. Почти не беше спал. Имаше ужасно главоболие. Беше гладен. Ако от „Кенеди“ хване рейса до Централната автогара в Кеъри и се прехвърли на метрото по линията Лексингтън до Блийкър стрийт, ако всичко стане по план — без повече забавяния — има шанс да се срещне с Маккларън. Среща, необходима му, за да осъществи грандиозния си план.
„Злонамереният никога не спи“ — помисли си той. Върху леко загрубялото му лице се изписа иронична усмивка, докато се взираше в безкрайните облаци. През определен етап от живота му огромното еднообразие му носеше душевно спокойствие. Но не и сега. Сега всичко му се виждаше оплетено в мрежа от лъжи. Касапи в сини костюми и заседателни зали. Нищо общо със спокойствието. Сега и той допринасяше за липсата му — собственоръчно предизвика дерайлирането и разрушаването на половин дузина товарни влакове. Случаите намираха място в новините: отдаваха ги на проблеми в поддръжката или на грешки на машинистите. Но най-голямата награда предстоеше. За нея жадуваше той.
Изглеждаше странно да се среща с ирландец в Чайнатаун, но това все пак беше Ню Йорк. Алварес слезе от метрото на Блийкър стрийт. Носеше туристическата раница, която положително щеше да се превърне в проблем. И той, и раницата щяха да бъдат щателно претърсени. Предупредиха го, че Ранди Маккларън и неговите ирландски хулигани не поемат рискове. Благодарение на предпазливостта бяха останали живи досега.