Не спа добре: будеше се често, измъчван и от въпроса как да постъпи, та да продължи връзката си с Катрина. По неизвестни причини Нел Прийст го караше да мисли за Кат и той се предупреди да не обърква работата с удоволствието. Прийст следваше своя програма. Интересите на Северното жп обединение и на НКТС не съвпадаха изцяло. От друга страна, водата в банята се оказа не само хладка, но и без налягане. Не успя да се изплакне и засъхналия по кожата сапун му докара невероятен сърбеж.
— При теб има ли гореща вода? — провикна се тя зад вратата.
— Не.
— Така ли? Е, аз не мога да живея без душ. Ще изчакам водата да се стопли.
— Не разчитай да стане. — Хем не искаше да губи време, хем не искаше да тръгне преди нея и пак да поднови съперничеството. Постигнаха примирие, а проникването в лагера ги обедини. Нямаше желание да разваля статуквото. — Налага се да тръгнем. Веднага. С намирането на това тяло изпреварваме всички други. Неразумно е да пропускаме предоставилата ни се възможност.
— Как узна за трупа?
Долови, че от другата страна на вратата тя се облича. В съзнанието му нахлуха разсейващи го образи.
— Щатският патрул — отвърна той. — Ако щеш вярвай, но дежурният дори си записа номера на мобилния ми телефон.
— Двойно кафе с мляко — обяви тя. — Докато се върнеш, ще съм готова.
— В това градче? Едва ли ще се намери — възрази той. — По-вероятно е да открием „Дънкин донътс“.
Тя отвори леко вратата, застанала така, че да не види останалата част от тялото й. Фантазията му отново заработи.
— Сериозно ли говориш?
— С шоколад или с конфитюр?
— От онези с бадемите, ако имат.
— Чудесно се разбираме. Разполагаш точно с десет минути. Не си ли готова, когато се върна, тръгвам без теб.
— А защо не го направи досега? — провикна се тя след него.
Тайлър се обърна. Беше се навела напред и той зърна гладката й кафеникава кожа; вероятно повече, отколкото тя възнамеряваше да му покаже.
— Защо не тръгна без мен? — довърши тя мисълта си.
Направи опит да не се ухили, но по лицето му се появи усмивка.
— Десет минути — повтори той.
След по-малко от час, с празните чаши кафе всеки в своята кола, Тайлър и Прийст паркираха успоредно един до друг до прав участък от пътя, заобиколен от ниви и гора в далечината. Линейка и две коли на щатската полиция също бяха отбили от пътя.
Кристалният въздух ухаеше само на сняг — толкова чист и свеж, че всъщност ароматът не се усещаше, както чистата вода няма вкус. Единствените звуци се чуваха откъм гората: пробягване на катеричка, песни на птици, шум от малкото листа, упорито задържали се по клоните.
Приближаваха кошмара и за секунда на Тайлър му се прииска да се махне; от тук нататък нямаше да има вече връщане. Като човек, разследвал някога убийства, го знаеше. Труп. Окървавен вагон. Разгневен непознат, нахлул в лагер за бездомници, размахвайки секира. Убийствата винаги му напомняха за собствената му преходност, уязвимост, за крехкостта на живота.
Множеството следи от стъпки в снега ги поведе през рехава горичка. След десетина минути стигнаха до релсите и замръзналото тяло. Лежеше по корем.
В обширния район, очертан от щатските полицаи с жълта лента, се намираше и стадо диви коне. Мъж и жена без униформи — очевидно детективи — наливаха кафе от стоманен термос на двайсетгодишна жена, чиито ски бяха облегнати на дърво. Дирите от ските й подсказваха, че е минала съвсем близо до трупа, спряла е и сякаш не е повярвала на очите си. После бързо се бе отправила нанякъде. Виждаше се, че след няколко метра е повърнала. После беше паднала, изправила се и пак паднала.
— Карала е ски с мобилен телефон в джоба — посочи Тайлър на Прийст. Двамата все още се намираха далеч от трупа. — Важно е да разберем на кого друг се е обадила за случилото се. Откаже ли да говори, ще се наложи да поискаме разпечатка на разговорите й.