Клифърд Саймък
Паралелни светове
1
Джей Уикърс се събуди много рано тази сутрин. Снощи по телефона Ан му бе съобщила, че представители на деловите среди от Ню Йорк спешно искат да се срещнат с него.
В началото се опита да се измъкне, но тя не отстъпваше.
— Зная, че това ще наруши плановете ти, Джей, но не бива да подценяваш тази среща.
— Нямам време за пътуване. Работата е в разгара си и не мога да я захвърля.
— Става дума за нещо много важно — настоя Ан, — страшно важно. Ти си първият, с когото искат да говорят. Смятат, че си най-подходящият писател.
— Това реклама ли е?
— Не, не е реклама. Става дума за нещо съвсем друго.
— Напразно си губиш времето. Не искам да се срещам с никого.
И затвори телефона. Но на следващата сутрин, още в тъмни зори беше на крак и се канеше да отиде до Ню Йорк веднага след закуска.
Когато се позвъни на вратата, той вече пържеше яйца с шунка, а с края на окото си следеше да не изкипи кафето. Отиде да отвори.
Можеше да е момчето, което разнася вестниците. Уикърс не беше вкъщи, когато трябваше да му плати и сега като е видяло светлина в кухнята, е решило да се отбие. Или пък съседът, странният старец Хортън Фландърс — беше се преселил тук преди година и минаваше да си побъбрят в най-неочаквано време. Беше винаги учтив и изискан, макар да имаше вид на обрулен от живота човек. Беше приятно да се разговаря с него, но Уикърс предпочиташе да го търсят в по-удобни часове.
Търсеше го или раздавачът на вестници, или Фландърс. Никой друг не можеше да звъни толкова рано.
Отвори вратата и видя момиченце по джапанки и с вишнев бански костюм. Косите на детето бяха разрошени като след сън, но очите му ярко блестяха. То мило се усмихна.
— Добър ден, мистър Уикърс. Събудих се и не успях да заспя отново, а след това видях светлината у вас и си помислих, че може да сте болен.
— Чувствувам се прекрасно, Джейн — каза Уикърс. — Ето виж, приготвям си закуска. Искаш ли да хапнеш с мен?
— О, да! — възкликна Джейн. — Знаех си, че ще ме поканите да ям, ако закусвате.
— Майка ти знае ли, че си тук?
— Мама и татко още спят — отговори тя. — Днес е почивният ден на татко и снощи се върнаха много късно. Чух как мама му каза, че пие прекалено много и че никога, никога няма да излиза с него, ако той продължава да пие толкова много, а татко…
— Джейн — строго я прекъсна Уикърс, — струва ми се, че твоите родители биха останали твърде недоволни, ако те чуят.
— О, на тях им е все едно. Мама през цялото време говори за това и аз я чух как каза на мисис Тейлър, че е почти готова да се разведе. Мистър Уикърс, какво означава „да се разведеш“?
— Хм, не зная — каза Уикърс. — Не си спомням такава дума. И все пак, не си струва да повтаряш какво е казала майка ти. Я виж, здравата си се измокрила, докато си пресичала поляната.
— Навън е много мокро. И има роса.
— Влез — покани я Уикърс. — Ще ти донеса кърпа да си избършеш краката, а като закусим, ще се обадиш на майка си, за да не се тревожи.
Тя влезе и той затвори вратата.
— Седни на този стол. Отивам за кърпата. Страх ме е да не настинеш.
— Мистър Уикърс, а вие имате ли жена?
— Не… Не съм женен.
— Почти всички имат жени — каза Джейн. — Почти всички, които познавам. Вие защо нямате, мистър Уикърс?
— Да си кажа право — не зная. Може би не съм я срещнал още.
— Има толкова много момичета.
— И аз имах момиче — каза Уикърс, — но беше отдавна, много отдавна…
Не се беше сещал от години. Дълго време бе потискал дори мисълта за нея, но независимо от желанията му, спомените упорито живееха дълбоко в него.
И ето, че сега всичко се върна.
Момичето и заветната долина — като че ли сънуваше вълшебен сън…
Вървят заедно по хълмовете из пролетната долина. В розовата пяна на цветовете растат диви ябълки, а въздухът е изпълнен с песента на птиците. Лек пролетен ветрец докосва водата на ручея, разхожда се из тревата и сякаш цялата поляна струи като набраздено от пенещите се вълни езеро.
Но някой бе омагьосал тази долина, защото по-късно, когато се върна там, тя бе изчезнала или по-точно на нейното място той намери нещо съвсем друго. Помнеше съвсем ясно онази, първата. Преди двайсет години се бе разхождал там и през всичките тези двайсет години бе крил спомена за нея дълбоко в паметта си. Но ето, че всичко се върна отново, без да е избледняло от времето, сякаш бе станало вчера.
2
Джейн си отиде. Уикърс изми съдовете и си спомни, че цяла седмица се кани да се обади на Джо за мишките.
— Имам мишки — каза му той.
— Какво?
— Мишки — повтори Уикърс: — Едни такива малки животинки. Разхождат се из цялата къща.