— Разбира се.
— Но нищо не казахте за печката…
— Нима? — учуди се продавачът. — Как съм могъл да забравя! Разбира се, монтираме и печка.
9
Автобусът пристигна в Клифууд с настъпването на нощта. Уикърс си купи вестник и премина от другата страна на улицата, където се намираше единственото прилично заведение в града.
Поръча си вечеря и едва разгърнал вестника, чу пискливо гласче:
— О, мистър Уикърс!
Отмести вестника. Пред него стоеше Джейн, момиченцето, с което закуси тази сутрин.
— А, Джейн, добър вечер — поздрави той. — Какво правиш тук?
— Дойдохме с мама да купим сладолед — Джейн се покачи на стола и се разположи срещу него. — Къде бяхте целия ден, мистър Уикърс? Ходих у вас, но там имаше един човек, който не искаше да ме пусне. Каза, че слага отрова за мишки. Защо трови мишките, мистър Уикърс?
— Джейн — разнесе се над главите им.
Уикърс вдигна поглед. До него стоеше елегантна и жизнерадостна жена, която се усмихваше.
— Не ви ли пречи, мистър Уикърс?
— Не. Ни най-малко. Толкова е мила.
— Аз съм мисис Лесли — представи се жената. — Майката на Джейн. Отдавна сме съседи, но още не сме се запознали.
Тя седна на масата.
— Чела съм ваши книги — продължи тя. — Много ми харесват. Но не съм прочела всичко. Не ми стига времето.
— Благодаря, мисис Лесли, — каза Уикърс.
„Може би си мисли, че й благодаря, защото е благоволила да прочете някоя от книгите ми.“
— Отдавна се канех да намина към вас — призна мисис Лесли. — Организираме клуб на Мечтателите и името ви е в моя списък.
Уикърс поклати отрицателно глава.
— Времето ми е ограничено. Освен това се придържам към желязното правило да не участвувам в нищо.
— Но — възрази мисис Лесли, — там се занимаваме със същото, което правите и вие.
— Благодаря ви, че сте помислили за мен.
Тя смутено се усмихна.
— Може би ви изглеждаме малко луди?
— Не — възрази той, — в никакъв случай.
— Тогава ни мислите за големи деца?
— Е, ако формулирате мисълта си по този начин — ще се съглася с вас. Замисълът ви наистина ми се струва детинщина.
„Ето, че направих грешка — помисли си той. — Сега ще представи нещата така, като че ли това са мои, а не нейни думи. Всички съседи ще мислят, че именно аз съм нарекъл идеята за клуба детинщина.“
Но думите на Уикърс изглежда не я бяха засегнали.
— За тези, които ценят всяка минута, нашият замисъл наистина може да изглежда като детинщина. Но специалистите смятат, че такъв клуб е едно чудесно занимание извън къщи.
— Не се съмнявам — съгласи се Уикърс.
— Трябва много да се работи. След като изберете епохата, в която бихте искали да живеете, трябва да издирите и прочетете всичко за нея и всеки ден да си водите дневник. Необходимо е да описвате своето въображаемо всекидневие с най-големи подробности, а не само с по едно-две изречения, така че на всички да им е интересно като ви слушат.
— В историята е имало множество увлекателни епохи — обади се Уикърс.
— Колко ми е приятно да го чуя — възкликна мисис Лесли. — Ще ми посочите ли някоя. Коя епоха бихте си избрали например вие, мистър Уикърс?
— Извинете ме. Никога не съм се замислял за това.
— Но вие казахте, че те са много.
— Разбира се. И все пак, ако се помисли добре, нашата епоха е не по-малко увлекателна от другите.
— Но сега нищо не се случва.
— Напротив, именно сега стават много интересни неща — възрази Уикърс.
Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време. С желанието си поне за миг да се потопят в застоялото очарование на чуждия живот, те явно прикриваха своята вътрешна празнота. Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото? Животът на самия Пепис сигурно е бил изпълнен със скитания и с най-различни срещи. Кръчмички, където може да се получи парче сирене и чаша вино, представления, сборища, разговори дълго след полунощ и накрая — най-различни грижи, толкова естествени за Пепис колкото са неестествени за тези фантазьори.
Социалното движение от този тип се превърна в бягство от действителността. Но от какво бягаха те по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си? Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг, макар че не прераства в страх. Може би постоянно нещо е измъчвало тези хора. Някакво неосъзнато съмнение. Само че подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.