— Сигурно сладоледът ни вече е опакован — разбърза се мисис Лесли, като вземаше ръкавиците и чантата си. — Ще се радвам да ви видя у нас някоя вечер, мистър Уикърс.
Уикърс стана заедно с нея.
— Непременно ще се отбия — обеща той.
Знаеше, че няма да отиде, както че и тя не го иска, но такава беше задължителната формула на вежливост.
— Хайде, Джейн, — подкани я мисис Лесли. — Много се радвам, че най-сетне се запознах с вас, мистър Уикърс.
Без да дочака отговор, тя се отдалечи.
— Вече всичко е наред — успя да прошепне Джейн. — Мама и татко се сдобриха.
— Радвам се за теб — каза Уикърс.
— Татко обеща повече да не ухажва жени — добави Джейн.
— Щастлив съм да чуя това — отговори Уикърс.
Майка й я извика през залата.
— Трябва да тръгвам — извини се Джейн.
Смъкна се от стола и изтича след майка си. Преди да се скрие зад вратата, момиченцето се обърна и му махна.
„Горкичката — помисли той. — Какво ли я чака? Ако имах такава дъщеря…“ Но веднага прогони тази мисъл. Нямаше никаква дъщеря. Имаше рафт книги, чакаше го ръкописът — негова надежда за евентуален успех. И изведнъж всичко му се стори толкова нищожно, включително и този лишен от смисъл успех. „Книгите и ръкописът — мислеше си той. — Може ли само върху това да се гради животът?“
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото цареше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи — в глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, рече си той. Та нали самият той живееше извън действителността, в света на своите книги и ръкописи.
10
Потърси ключа под саксията на терасата, но не го намери. Сети се, че остави отворено, за да може Джо да си свърши работата.
Натисна дръжката на вратата и влезе. В тъмнината пипнешком се добра до масата и запали лампата. На нощното шкафче видя лист бяла хартия, на който с енергичен почерк беше написано:
„Джей, направих всичко и проветрих къщата. Плащам по сто долара за всяка уловена мишка. Джо“
Дочу лек шум и се обърна. Забеляза, че някой се поклаща в любимия му люлеещ се стол на терасата. В тъмнината запалена цигара описваше сложни криви.
— Аз съм — чу се гласът на Хортън Фландърс. — Вечеряхте ли вече?
— Хапнах в селото.
— Жалко, донесох сандвичи и бира. Мислех, че ще бъдете гладен и като зная колко обичате готвенето…
— Благодаря — каза Уикърс. — Засега не съм гладен. Може би — по-късно.
Хвърли шапката си на масата и излезе на терасата.
— Седнал съм на мястото ви — обезпокои се Фландърс.
— Няма нищо — отговори Уикърс.
— Какви са новините? Имам лошия навик да не поглеждам вестниците.
— Нищо ново. Все същите разговори за война.
— Те не са преставали вече трийсет години. Но досега всичко се е ограничавало с локални конфликти. Наистина досега световната война можеше да избухне най-малко дванайсет пъти.
— Някак не съм се замислял за това, мистър Фландърс. Но предполагам, че никой не иска да воюва — възрази Уикърс.
— Така е. Не винаги обаче стремежът към мир позволява да се предотврати войната. Колко пъти великите държави са се изправяли пред избора или да започнат война, или да отстъпят. Но едва през последните трийсет години избират неизменно отстъплението. Не ви ли се струва, мистър Уикърс, че се е появил някакъв нов фактор?
— Е, аз не виждам никакъв нов фактор. Човекът си остана човек. Хората не са воювали винаги. През 1945 година завърши най-страшната в историята война.
— Оттогава възникнаха много поводи, избухваха локални конфликти, но не и световна война. Как мислите, защо?
— Трудно ми е да кажа.
— Според мен, цялата работа е в появата на нов фактор.
— Може би е страхът — забеляза Уикърс. — Страхът пред новите, ужасни видове оръжие.
— Може и така да е — съгласи се Фландърс. — Но страхът е удивително чувство. Той може в еднаква степен и да предизвика война, и да я предотврати. Обаче не мисля, мистър Уикърс, че страхът е единствената причина за поддържането на мира.
— Вие мислите, че съществува някакъв психологически фактор?
— Не е изключено — отговори Фландърс, — както не е изключена и намеса.
— Намеса ли? Чия?
— Затруднявам се да отговоря на въпроса ви. Но отдавна вече съм обхванат от подобна мисъл и то не само във връзка с последните събития. Преди век с нашия свят се е случило нещо. Дотогава се наблюдава бавен прогрес, начинът на мислене почти не се променя. И изведнъж, ситнещото човечество се впуска напред с гигантски крачки. Хората изобретиха автомобила, телефона, киното, летателните апарати. Появиха се радиото, телевизията… Не измина и четвърт век и класическата физика отстъпи място на нова форма на мислене. Когато се сблъска с атомите и електроните, човешкият разум прие незнанието си за нормално. Появиха се науки като Атомната физика, Квантовата механика. Физиците изведнъж събраха смелост и заявиха, че не знаят защо електроните се държат именно по този, а не по друг начин.