Не искам да се връщам там — каза си той. — За нищо на света не искам.
А ако…
Много неща могат да се изяснят и да си дойдат по местата — така смяташе Фландърс.
Но какво трябва да видя?
А ако там, в света на моето детство, има някакъв таен знак, на който не съм обръщал внимание преди, знак, който ще ми помогне да подредя всичко?
А може би тези догадки са съвсем безпочвени? Има ли връзка между Хортън Фландърс с неговия протрит костюм и смешен бастун с описанията на Крофърд, за доведеното до безизходица човечество?
Доказателства за такава връзка нямаше.
Но Фландърс изчезна и му написа писмо.
Да се ориентира — пишеше Фландърс. Да си отвори очите. Може би имаше предвид писателското му майсторство. Нали писателят трябва да гледа на живота със свободен от предразсъдъци поглед и с гордост, а за жалост остротата на неговото зрение бе притъпена.
Уикърс притисна ръкописа с длан и нежно прокара палец по края му. „Колко малко е направено — помисли си той. — И колко много работа предстои още“. За последните два дни не е прибавил нито ред. Два пропилени дни напразно.
За да напише хубава книга, трябва да седне спокойно, да събере мислите си, да се изолира от света с плътна стена, която пропуска всичко на малки, внимателно подбрани порции, годни за анализ и изобразяване с кристална яснота и безпогрешна точност.
„Спокойно“ — каза си той. Но как можеш да останеш спокоен, щом те измъчват хиляди въпроси, щом те раздират съмнения?
Рокли за долар и половина, рокли за долар и половина — в магазин на Пето Авеню!
Имаше нещо, което бе пропуснал. Още веднъж…
Отново си спомни за момиченцето, което дойде да закуси с него, след това прочете вестника. После отиде за колата си и Еб му разказа за вечномобила. Неговата кола се оказа непоправена и той тръгна към спирката на автобуса, а там срещна Фландърс и заедно разглеждаха витрината на новия магазин и Фландърс каза…
Момент… Той тръгна към ъгъла, към аптеката, за да се качи в автобуса…
На думата „автобус“ се запъна. Тук нещо имаше…
Качи се в автобуса и седна до прозореца. През целия път до него нямаше никого. Така, в самота, той пристигна в града.
„Ето“ — помисли той и в този миг почувствува едновременно и облекчение, и ужас. Как можа да забрави за това? Сега вече знаеше какво трябва да направи. Върна се при масата, издърпа най-горното чекмедже от ляво и методично прегледа съдържанието му. Претърси и останалите чекмеджета, но не намери, каквото търсеше.
„Тетрадката трябва да е някъде тук. Не е възможно да съм я изхвърлил.“
Може би е на тавана, в някой от сандъците.
Изкачи се нагоре по стълбите и замижа от рязката светлина на голата крушка, окачена на тавана. Въздухът беше студен, а гредите наподобяваха зъбите на чудовище, готово всеки момент да затвори челюсти и от това той се почувствува зле.
Уикърс се промъкна до сандъците, пъхнати под самия покрив. В кой от трите се намира тази тетрадка?
Прерови първия сандък до половината и под старите ловджийски ботуши, които така и не успя да открие миналата есен, намери своя стар бележник.
Той го разтвори, прелисти го и се спря на нужната страница.
16
Сигурно бяха минали години, преди да обърне внимание на един странен факт. Но даже след като му обърна внимание, в началото не се замисляше. По-късно започна да прави сериозни наблюдения.
Цял месец старателно си водеше бележки. И когато подозренията му се потвърдиха, се опита да си внуши, че просто въображението му се е развихрило. Ала бележките неумолимо сочеха, че зад фактите се крие нещо.
Нещата стояха далеч по-зле, отколкото му се струваше в началото — с подобни факти изобилствуваха много периоди от живота му. И с натрупването на данните все повече и повече го поразяваше, че преди не го бе забелязвал, въпреки че трябваше да му се набие в очите още от първите дни.
Всичко започна с това, че в автобуса никой не сядаше до него. Тогава живееше в стар семеен пансион в покрайнините, близо до крайната спирка. Всяка сутрин пътуваше за работа и неизменно сядаше на любимото си място в автобуса. На спирките се качваха хора, но не сядаха до него. Това малко го интересуваше, защото можеше да се намести удобно, с нахлупена над очите шапка, да подремне или да помечтае, без да мисли за правилата на приличие. Всъщност тогава не се грижеше много за спазването им — работният му ден започваше твърде рано.