Отправи се към страната на своето детство.
18
Хората изглеждаха точно така, както си ги представяше. Седяха на сандъци пред единственото селско магазинче, дъвчеха тютюн и като го поглеждаха изкосо, процеждаха:
— Жалко за баща ти, Джей. Добър човек беше.
И добавяха още:
— Значи пишеш книги. Добре ще е да прочетем поне една.
И питаха:
— Ще отидеш ли у вас?
— Още днес — отговори Уикърс.
— Там всичко се е променило — напомниха те. — Откакто никой не живее там, всичко се промени.
— Живее ли някой там?
— Никой. Стопанството западна — обясняваха те. — Няма сметка от него. Сега има въглеводороди, мнозина изоставиха фермите си. На някои банките им взеха земята, а други продадоха фермите си почти без пари. От полетата направиха пасища, оградиха ги и там пускат добитъка. Никой нищо не сее. На запад купуват животни за угояване — цяло лято пасат тук, а през есента ги колят.
— И нашата ферма ли има същата участ?
Кимнаха му съчуствено.
— Така стана, синко. Човекът, който купи фермата след баща ти, така и не можа да свърже двата края. И не е единствен. Има и други. Помниш ли стопанството на стареца Престън?
Уикърс кимна.
— Постигна го същата участ. А имаше хубаво стопанство — едно от най-добрите в околността.
— Живее ли някой там?
— Никой. Заковаха с дъски прозорците и вратите. Неизвестно защо.
От магазина излезе собственикът и приседна на стъпалата.
— Къде живееш сега, Джей?
— На изток — отговори Уикърс.
— Надявам се, че работата ти върви добре.
— Стига за прехрана.
— И това не е малко. Днес е срамота да се оплакваш от живота, когато се храниш до насита.
— А това що за кола е? — попита някой.
— Нов модел — отговори Уикърс. — Току-що я купих. Вечномобил.
— Никога не сме чували такава марка.
— Навярно струва сума ти пари.
— А колко бензин гълта?
Той седна в колата и потегли из прашното западнало село със стари коли, с методистката църква на хълма, с неговите грохнали жители, с кучетата, заспали в сянката на люляковите храсти.
19
На вратата при входа на фермата висеше верига с катинар. Уикърс остави колата край канавката и измина пеша четвърт миля до къщата.
Пътят към фермата беше обрасъл с трева до коленете и само на някои места се виждаха следи от коловоза. Необработени полета, избуял храсталак край оградата, обрасла с бурени земя, изтощена от непрекъснатото отглеждане на една и съща култура.
От шосето постройките изглеждаха такива, каквито ги помнеше. Уютно се притискаха една в друга, скрили в себе си доброто семейно разбирателство, но когато се приближи, започна да забелязва: дворът около къщата беше обрасъл с трева, бурените скриваха цветните лехи, от пищните рози при входа бяха останали няколко хилави вейки. Сливите в ъгъла до плета бяха съвсем подивели, а и от самия плет не беше останало почти нищо. Някои от стъклата бяха изпочупени, навярно от местните хлапета. Задната врата се оказа отворена и хлопаше на вятъра.
Промъкна се през гъсталака и заобиколи къщата. Учудваше се колко жизнени са следите на отминалия живот. Различи на задната стена оставените в прясната глина отпечатъци от дланта си, когато беше на десет години. На перваза на прозореца на мазето се виждаха драскотини от цепениците, които хвърляше долу, за да пали старата печка. Край къщата намери старото корито, в което майка му садеше латинки всяка година, ръждата почти го беше изяла. В предния двор както и преди растеше калината. Той влезе в сянката й, погледна през листака към небето, поглади гладката кора на ствола и си спомни как като момче се пръскаше от гордост, че е отгледал дърво, каквото нямаше никой от съседите.
Реши да не отваря вратата, достатъчно беше да се разгледа къщата отвън. Знаеше, че вътре ще види много навяващи тъга неща — и дупките по стените от кукичките, на които са висели картините, и следата на пода, където някога беше печката, и протритите стъпала на стълбата към втория етаж все още запазили следите на любимите хора. Стигаше му да влезе в къщата, за да се изпълни сърцето му с горчивина при вида на отворените шкафове и опустели стаи.
Обходи другите постройки. Въпреки че и те бяха порутени, по-малко смутиха паметта му. Курникът се бе срутил отдавна, в кочината духаше от всички процепи, а в дъното на плевника, където пазеха машините, намери старата сноповръзвачка.
В краварника беше студено и тъмно, но той повече от всичко му напомняше за дома. Клетките бяха празни, между гредите висеше паяжина, заплетена със сламки, но и досега се чувствуваше острата миризма на животни.