— Не е игра на въображението, Уикърс. Вие имахте пумпал, помните ли?
— Вече го няма.
— Има го.
— Вие ли го взехте?
— Не — отговори Крофърд. — Не съм го вземал. Не зная къде е, но трябва да е някъде в тази стая. Дойдох преди вас и счупих бравата. Съвсем случайно — беше много слаба.
— Хубава работа — възкликна Уикърс, — много мила постъпка.
— Съгласен съм. Но чуйте, когато вратата се отвори, си позволих още нещо. Като влязох в стаята и видях пумпала, бях много учуден, аз…
— Продължавайте — подкани го Уикърс.
— Работата е там, Уикърс, че когато бях момче, имах такъв пумпал. Това беше много отдавна. Не съм виждал пумпали от години, взех го и го завъртях. Просто така. Макар, че все пак имаше причина. Искаше ми се да си припомня забравени мигове от детството. А пумпалът…
Той спря и погледна Уикърс, опитвайки се да открие насмешка на лицето му. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-уверено.
— Пумпалът изчезна.
Уикърс мълчеше.
— Какво беше това? — попита Крофърд. — Какъв беше този пумпал?
— Не зная. Видяхте ли как изчезна?
— Не. Дочух шум от коридора, надникнах навън и когато се върнах, него вече го нямаше.
— Той не би трябвало да изчезне — натърти Уикърс. — Във всеки случай, докато сте го гледали.
— Този пумпал има ли някакво предназначение? — упорстваше Крофърд. — Бяхте го боядисал. Боята беше още влажна, а бурканчетата бяха на масата. Всичко това не е случайно. Уикърс, какъв е този пумпал?
— Той служи за пътуване в приказната страна — отговори Уикърс.
— Говорите с гатанки.
Уикърс поклати глава.
— Посетих я веднъж, когато бях дете.
— Преди десет дни щях да кажа, че и двамата сме се побъркали: вие — като казвате това, а аз — като ви слушам. Сега не бих го казал.
— И все пак, сигурно сме се побъркали и сме се видиотили.
— Не сме нито идиоти, нито луди — успокои го Крофърд. — Ние сме двама души, които с всеки час стават все по-различни един от друг, но засега все още сме хора, и това е в основата на нашето взаимно разбиране.
— Защо дойдохте, Крофърд? Само не ми казвайте, че единствено, за да поговорите с мен. Измъчва ви страх. Бяхте обхванат от желание да разберете къде съм се скрил, подслушвате телефонни разговори. Нахлувате в стаята ми и завъртате пумпала. Имали сте някакви съображения, когато сте завъртели пумпала. Какви?
— Дойдох да ви предупредя — довери му се Крофърд. — Искам да ви съобщя, че хората, които представям, са на ръба на отчаянието и няма да се спрат пред нищо. Те няма да позволят на никого да заеме тяхното място.
— Даже ако нямат избор?
— Те имат избор. Ще се сражават със средствата, с които разполагат.
— Неандерталци с тояги.
— Ние сме Homo sapiens. Тояги — срещу вашите стрели. Точно за това исках да си поговорим. Защо да не се опитаме да потърсим разрешение? Трябва да съществува някаква основа за преговори?
— Преди няколко дни — припомни му Уикърс, — ние беседвахме във вашия кабинет. Когато описвахте положението, признахте, че не разбирате нищо. От думите ви можеше да се заключи, че съвсем не си представяте как вървят нещата. Защо ме излъгахте?
Крофърд продължи да седи неподвижно. По лицето му не трепна нито един мускул.
— Изследвахме ви с апаратура, с помощта на анализатори. Искахме да разберем колко знаете.
— И колко зная?
— Нищо не знаете — подхвърли Крофърд. — Изяснихме, че сте развиващ се мутант.
— Защо избрахте именно мен? — полюбопитства Уикърс. — Освен това, което са регистрирали уредите ви, нищо не говори в полза на вашия избор. Не познавам нито един мутант. Не мога да говоря от тяхно име. Ако искате да се споразумеете, намерете си истински мутант.
— Избрахме именно вас — уточни Крофърд — по много проста причина. Вие сте единственият мутант, който попадна в ръцете ни. Наистина, има още един, но той знае по-малко и от вас.
— Но трябва да има и други мутанти.
— Разбира се, само че не можем да ги хванем.
— Говорите като трапер, Крофърд.
— Аз съм трапер. Другите могат да се хванат само ако сами дойдат при нас. Обикновено те отсъствуват.
— Отсъствуват?
— Изчезват — сърдито поясни Крофърд. — Следим ги и чакаме. Пишем им и чакаме. Няма ги никога. Влизат през вратата, но ги няма в стаята. С часове чакаме среща с тях, а те не се оказват там, където са влезли, като понякога са дори на няколко мили от определеното място.
— Но мен можете да ме намерите. Аз не изчезвам.
— Засега…
— Може би съм изостанал мутант?
— Не, вие просто не сте съвсем развит мутант.
— Значи от самото начало спряхте избора си на мен? — удиви се Уикърс. — Подозирали сте ме, макар аз самият още нищо да не съм знаел?