Слава богу, засега не свързват появата му в града с колата. Но всеки момент ще се случи. Един ще си спомни, че го е видял зад кормилото на онази кола, а друг — че не се е втурнал с посетителите на ресторанта, за да се присъедини към тълпата, унищожаваща колата.
Засега беше в безопасност, но нямаше представа колко дълго щеше да продължи така. Какво да прави? Той се замисли.
Да вземе ли друга кола и да продължи пътя си? Само че не знаеше как да направи това… Във всички случаи, имаше нещо неотложно, което изискваше незабавни действия. Налагаше се да намери пумпала. Остави го в колата и сега трябваше да се върне за него.
Струваше ли си да рискува?
Уикърс не виждаше особен смисъл в такъв риск. Нещо повече — това граничеше с безумие. Но той знаеше, че е длъжен да опита.
Нали Крофърд го съветваше да не ползува колата. Но тогава той не взе предвид бележката и сега можеше само да се разкайва. Въпреки здравия разум не се оказа прав. В дадения случай логиката го подведе, а инстинктът, предчувствието или интуицията му — както и да се нарича това, му подсказваха верния път.
Припомни си своите размишления за възможностите на човешкия мозък, за неговата способност да предсказва, която понякога бе много по-силна от разума и логиката. Може би това е една от странните особености на мутантите?
И вероятно именно това чувство, противоречащо на логиката и разума, го караше да търси пумпала.
29
Движението беше спряно и по цялата дължина на улицата стояха полицаи, въпреки че вече нямаше нужда от тях. Тълпата се бе успокоила. Обезобразената изпочупена кола лежеше с колелата нагоре като издъхнала крава в царевична нива. Разбитите стъкла хрущяха под краката на любопитните зяпачи.
Уикърс се смеси с тълпата и си проби път към колата. Предната врата беше изкъртена и се търкаляше по паважа. Нямаше почти никаква надежда да намери пумпала. А даже и да беше тук — как можеше да си го прибере? Може би ако застане на колене и се престори, че се интересува от таблото за управление?
Няколко пъти обиколи колата с престорено равнодушен вид като коментираше със зяпачите. Въртя се, въртя се, докато се добра до вратата. Наведе се и погледна вътре, но пумпалът го нямаше. Клечеше с протегнат врат и докато обсъждаше арматурното табло и скоростната кутия, се озърташе за злополучната играчка.
Пумпалът беше изчезнал. Уикърс стана и отново се смеси с тълпата, но не спираше да оглежда паважа — пумпалът можеше да е паднал от колата и да се е търкулнал настрани. Разгледа канавките от двете страни на улицата, платното — пумпалът бе пропаднал в дън земя.
И така, пумпалът беше изчезнал, беше изчезнал преди той да успее да провери неговите удивителни свойства.
Два пъти той бе ходил в приказната страна — първия път като дете, а втория път — като младеж, когато се разхождаше из заветната долина с Катлийн Престън. Вероятно тази долина можеше да бъде и в съвсем друга приказна страна. По-късно, когато отново пожела да се срещне с Катлийн и му казаха, че тя е заминала, той се обърна с гръб към вратата и с несигурни крачки пресече терасата.
„Момент — сепна се той, — наистина ли се обърнах с гръб към вратата и пресякох терасата с несигурни крачки?“
Напрегна паметта си и си спомни тихия глас на човека, който съобщи, че Катлийн е заминала, а после добави:
— Влез, момче. Искам да ти покажа нещо.
Тогава влезе в грамаден вестибюл с тъмни сенки в ъглите, с картини по стените и с величествено стълбище към горния етаж. След това някой разговаря с него.
Какво му каза онзи човек?
Или се бе случило нещо?
Как стана така, че именно момента, който трябваше да запомни завинаги, изплува след толкова години забрава, също както и спомените за неговата детска среща с приказната страна.
А така ли беше станало наистина?
„Това — призна си той, — не мога да реша.“
Обърна се и тръгна надолу по улицата край полицая, който си играеше с палката и поглеждаше с усмивка към тълпата.
На площадката играеха деца. Някога и той играеше така до самозабрава, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи и усещаше как по тялото му пробягват радостни тръпки. Понятието време не съществуваше. Всяка цел се поставяше за няколко минути, рядко за час. Всеки ден беше цяла вечност и животът нямаше край…
В страни един малчуган се занимаваше с някаква играчка. Подхвърли я нагоре и я пое, изтръпнал от щастие. Слънцето обагри предмета и дъхът на Уикърс секна.
Това беше неговият пумпал!
Слезе от тротоара и с усилие пресече площадката.