Опита се да си представи принципа на веригата от Светове, но не успя, прекалено много неща не знаеше.
„Да предположим, че се намирам на Земя-2, следваща старата Земя, която току-що напуснах — мислеше Уикърс. — Да допуснем, че топографията на двата свята е достатъчно сходна, макар и не еднаква. Малките разлики ще станат забележими може би едва в деветия Свят. Значи, Земя-2 не трябва да се отличава от старата Земя. Ако там се намирах някъде из Илинойс и тук трябва да съм по земите на някогашния Илинойс.“
Като осемгодишен малчуган се бе натъкнал на градина и на заобиколена от храсти къща. Напълно е възможно и сега да се намира на същата земя. Някога се бе разхождал из заветната долина, която също може да се намира на тази Земя. Следователно тук може да съществува и къщата на Престън, приличаща на гордата къща от земята на неговото детство.
„Това е моята надежда — реши той. — Нищожна, но единствената, която имам.“
Да се добере до къщата на Престън, като се насочи на северозапад. Да измине пеш целия дълъг път, пропътувал го вече с колата от родния си дом. Разбираше колко малка е вероятността да намери къщата на Престън. Дали няма да попадне в капана на този огромен и пустинен Свят? Но той прогони съмненията. Само тази вероятност подхранваше единствената му надежда.
Отново погледна слънцето. То се бе издигнало по-високо, значи беше сутрин. Вече със сигурност знаеше къде е запад — единственото, което трябваше да знае сега.
Скочи на крака и бързо закрачи на северозапад, към своята единствена надежда на този Свят.
31
Дълго преди да падне мрак той си избра място за нощуване в горичката край потока.
Свали ризата си и с помощта на пръти направи от нея примитивен кош за риба. Спусна се към реката и доста бързо се научи да работи с него. След около час на пясъка се мятаха пет средно големи риби.
Почисти ги с джобното си ножче, запали огън само с една кибритена клечка и с гордост си помисли, че от него би излязло добър трапер.
Опече едната риба и я изяде, но не изпита никаква наслада — освен че липсваше сол, неумението му да използува първобитното огнище си каза думата: на места рибата се овъгли, а на места — остана сурова. Той си наложи да я изяде цялата, защото знаеше, че го чакат трудни дни.
Така неусетно настъпи нощта. Примъкна се по-близо до огъня и както беше седнал, заспа. По някое време се събуди и установи, че огънят е почти загаснал, а нощта е станала още по-тъмна. Разпали го отново. Огънят не само топлеше, но и предпазваше. През деня видя и вълци, и мечки, в гъсталака се мярна и гъвкава котешка сянка, но не успя да определи що за животно беше.
Когато се събуди отново, на небето бе пламнала зората. Хвърли няколко съчки в огнището и изпече останалите риби. Изяде едната, а другите напъха в джоба си. Знаеше, че през деня няма да има време за почивка.
Наблизо в храсталака намери дебела, сравнително права тояга и провери дали не е изгнила. Тя можеше да служи за опора при ходене и за оръжие при отбрана. Провери джобовете си и се убеди, че всичко е на мястото си. Главното бяха джобното ножче и кибритът. Уви хубаво кибрита с носната си кърпа и с потника. Ако го завалеше дъжд или се подхлъзнеше в реката, щеше да остане сух. Много се съмняваше, че ще успее да запали огън като удря два камъка един в друг.
Тръгна на път преди изгрев слънце, но вървеше по-бавно от вчера, защото бе разбрал, че главното е умението да се пазят силите. Беше глупаво да се изтощи още в първите дни на дългия преход.
По пладне му се наложи да направи голям кръг, за да заобиколи огромно стадо бизони. За през нощта отново се установи в една горичка. По пътя улови още една риба, а в горичката откри къпинови храсти, така че за вечеря имаше и десерт.
Слънцето изгря и той отново пое на път. Слънцето залезе, пак настъпи ден и той отново беше на път. Измина още един ден, и още, и още…
Ловеше риба, събираше диви плодове. Веднъж се натъкна на току-що разкъсан елен. Хищникът очевидно бе офейкал при приближаването на човека. Отряза си от месото, колкото можеше да носи. Даже без сол бе по-вкусно от рибата. Ядеше го и сурово — като го дъвчеше старателно докато вървеше. Когато миризмата на месото стана нетърпима, наложи се да изхвърли остатъците.
Загуби всякаква представа за времето. Не знаеше колко е изминал и още колко му остава до нужното място и дали изобщо ще го намери.
Обувките му се прокъсаха. Натъпка ги със суха трева и ги омота с ивици плат, отпрани от крачолите на панталоните.