Намери пътечка и тръгна по нея. Гледаше как вятърът люлее високите треви, чиито побелели венчета приличаха на пенестите вълни на бурно море. Видя гъсталака от диви ябълки — те не цъфтяха, защото беше вече лято, но бяха същите, които някога беше видял потънали в цвят.
По пътечката заобиколи върха на хълма. И тогава съзря къщата. Краката му се подкосиха, спря се и бързо отмести поглед встрани, после бавно обърна глава и се убеди, че не е жертва на въображението — къщата наистина стоеше на своето място. Къщата стоеше на своето място. Отново пое нагоре по пътечката, забеляза, че тича и се насили да забави крачката. Но се затича отново и вече не се спря.
Добра се до върха на хълма, където стоеше къщата и забави крачката, като се опитваше да нормализира дишането си. И едва сега си помисли на какво ли прилича: брадясал, в дрипи, събрали цялата мръсотия и прах на многодневното пътешествие, със съдрани обувки, привързани с парцали към краката, с остатъци от панталони, неприкриващи даже изподраните му, измършавели колене.
Приближи се към бялата ограда на къщата, спря се пред вратата, облегна се на оградата и започна да разглежда къщата. Тя изглеждаше точно такава, каквато я помнеше — чиста, поддържана, със старателно окосени морави, с цветни лехи, с прясно боядисани дървени части и с керемиди, излъскани през годините от слънцето, вятъра и дъжда.
— Катлийн — произнесе той, като мърдаше с усилие изсъхналите си напукани устни. — Аз се върнах.
Искаше да си представи как изглежда тя след дългите години на раздяла. Не можеше да е останала девойка на седемнайсет или осемнайсет години, каквато я познаваше някога. Сега тя беше жена, примерно на неговата възраст.
Тя ще го види застанал до вратата на оградата и, въпреки неговата брада и дрипи, въпреки многодневното пътуване, ще го познае, ще отвори вратата и ще тръгне по алеята, да го посрещне.
Вратата се отвори, но слънцето светеше право в очите му и той не можеше да я разгледа, докато тя не слезе от верандата.
— Катлийн — промълви той.
Ала това не беше Катлийн.
Беше човек, когото той не беше виждал никога — неговото почти голо тяло блестеше на слънцето. Щом се приближи, той попита Уикърс:
— Сър, мога ли да ви помогна с нещо?
33
Нещо го дразнеше в този блестящ на утринното слънце човек — може би маниерът му на движение, или маниерът му на говорене. Преди всичко беше без никакви косми. Нямаше един косъм нито на главата, нито по гърдите. И очите му изглеждаха някак необикновени. Те блестяха също както цялото му тяло. Освен това нямаше устни.
— Аз съм робот, сър — поясни блестящият човек при вида на объркания Уикърс.
— А… — провлачи Уикърс.
— Казвам се Айзекая.
— Как сте, Айзекая? — побърза да попита Уикърс, без да знае всъщност какво да каже.
— Добре — отговори Айзекая. — При мен всичко винаги върви добре. С мен не може да се случи нищо лошо. Благодаря ви за вниманието, сър.
— Надявах се да срещна някого тук — обясни Уикърс. — Мис Катлийн Престън случайно да е вкъщи?
Вгледа се в очите на робота, но те не изразяваха нищо.
Роботът попита:
— Не искате ли да влезете в къщата и да почакате?
Роботът отвори вратата на оградата, отмести се встрани и Уикърс тръгна по тухлената пътечка, като отбелязваше за себе си колко бяха избелели тухлите през тези години. Къщата беше в добро състояние. Наскоро измитите стъкла и капаци блестяха, моравата изглеждаше направо обръсната. В лехите с ярки цветя нямаше нито един бурен, а оградата като че ли беше на вечен пост около къщата, нейните ярко бели стълбчета приличаха на дървени войници.
Заобиколиха къщата, роботът се изкачи по малката стълба на черния вход, бутна вратата и покани Уикърс да влезе.
— Надясно, сър, — насочи го Айзекая. — Настанете се и почакайте, моля. Ако имате нужда от нещо — звънецът е на масата.
— Благодаря, Айзекая. — каза Уикърс.
Помещението беше прекалено голямо за антре.
Весели тапети, насред стената — мраморна камина, увенчана с огледало. Тук цареше тишина, една такава официална тишина, която често се оказва предвестник на решаващи събития.
Уикърс седна на един стол и зачака.
На какво се надяваше? Че Катлийн ще изскочи от къщата и радостно ще се затича да го посрещне? И това — след двайсет години раздяла, през които тя не бе получила от него никаква вест? Той поклати глава. Беше приел мечтите си за реалност. Това не можеше да стане. Противоречеше на всяка логика.
Макар че някои събития, противно на същата тази логика, все пак станаха. Къде по-нелогично беше да намери тази къща в този друг Свят? Но той я намери. И сега седеше под покрива й. Не по-малко нелогично беше, че намери забравения пумпал и го използува. Но благодарение на този пумпал той е тук. Седи и се вслушва какво става в къщата.