Ризата ми още бе влажна и от нея се носеше неприятната миризма на пот. Две млади момичета в широки панталони с презрамки и обилно набодени с обеци и халки теглеха след себе си групичка малки дечица, хванали се за дълго въже. Децата пищяха от удоволствие. Чернокожи хлапетии играеха с измъкнати от джинсите ризи баскетбол на асфалтираната площадка, заградена с мрежа. Плочите по тротоара не бяха равни и едва не се спънах, после усетих гадната хлъзгавина от настъпено кучешко лайно. Идеална символика.
Входът миришеше силно на урина от котка или скитник. Пощата още не бе дошла. Ключовете на ключодържателя ми подрънкваха, докато отключвах трите ключалки на вратата. Старицата от другия апартамент в дъното на коридора открехна вратата, колкото й позволяваше веригата, надникна и я затръшна. Беше прекалено ниска, за да стигне до шпионката. Помахах й приятелски с ръка.
В стаята бе тъмно, макар щорите да бяха вдигнати. Въздухът бе задушен и миришеше на цигари. Апартаментът ми беше на нивото на улицата и нямаше как да оставя през деня прозорците отворени, за да се проветри.
Мебелировката ми бе достойна за съжаление: в едната стая имах диван за спане с висока облегалка, тапициран в зеленикава шарка на шотландско каре с петна от бира. Срещу него се намираше деветнайсетинчов телевизор без дистанционно. В единия ъгъл самотно се мъдреше висока тясна етажерка за книги от нелакиран чам. Седнах на дивана и във въздуха се вдигна облак прах. Стоманената рамка под възглавницата ми убиваше. Сетих се за черния кожен диван на Николас Уайът и се запитах дали някога е живял в подобна дупка. Говореше се, че се бил издигнал от нищото, но не ми се вярваше — просто не си го представях да живее в бърлога като тази. Намерих запалката „Бик“ под стъклената масичка за кафе, запалих цигара и погледнах купчината сметки на масата. Вече се бях отказал да разпечатвам пристигащите пликове. Имах две „Мастър Кард“ и три „Виза“ и във всичките балансите бяха отчайващи, а аз не можех да платя даже минималните задължителни вноски.
Вече бях взел решение, разбира се.
6.
— Изхвърлили са те? — Сет Маркъс, най-добрият ми приятел от гимназията, работеше като барман три нощи в седмицата в „Али Кет“ — заведение за юпита. Денем се подвизаваше като юридически помощник в една правна фирма в центъра на града. Казваше, че имал нужда от добавката към заплатата, но лично аз бях убеден, че го прави, за да продължи да е „готин“ и да не се превърне работещ за фирма конформист — категорията хора, на които двамата с него се присмивахме. — За какво? — Не можех да си спомня какво му бях разказал. Бях ли му споменал за обаждането на Мийчъм, директора по сигурността? Дано не. Защото не можех да му кажа абсолютно нищо за менгемето, в което ме бяха стиснали. — Сигурно онова голямо парти? — Беше много шумно и някакъв тип в далечния край на бара свиркаше остро и пронизително с два пръста. — Онзи пич на мен ли свирка? Да не съм му помияр? — Той подчертано игнорира свиркащия. — Поклатих глава. — Тогава значи ти се е разминало? Не мога да повярвам, че успя да ги изработиш. Какво да те почерпя, за да отпразнуваме?
— „Бруклин Браун“?
— Не става — поклати глава той.
— „Нюкасъл“? „Гинес“?
— Какво ще кажеш за наливна? Това, което искаш, тук не са го чували.
— Добре. — Свих рамене.
Наля ми наливна, жълта и пенлива — явно беше новак в тази област. Част от бирата се плисна на одраскания дървен плот на бара. Беше висок, тъмнокос и симпатичен — истински магнит за момичетата, — с комична козя брадичка и обеца. Беше наполовина евреин, но искаше да бъде черен. Пееше и свиреше в една група, „Слидър“, мисля, че я бях чувал един-два пъти — нищо особено, но той говореше много, че щели да „подпишат сделка“. Въртеше десетина далавери едновременно, за да не му се налага да признае, че е „работещ труп“.
Сет бе единственият сред познатите ми, който бе по-голям циник и от мен. Предполагам, точно това бе причината, поради която останахме приятели. Това и фактът, че той не ми опяваше за баща ми, макар навремето да бе играл в гимназиалния отбор по футбол, трениран (и тероризиран) от Франк Касиди. В седми клас двамата попаднахме в една и съща класна стая и веднага се харесахме, може би защото бяхме набелязани от учителя по математика г-н Паскуале като обекти, подходящи за подигравка. В девети клас напуснах общинското училище, за да постъпя в „Бартоломю Браунинг & Найтли“ — скъпо подготвително училище, където баща ми бе нает като треньор по футбол и хокей и където поради тази причина можех да уча, без да плащаме такса. Близо две години почти не се виждахме със Сет, докато един ден не уволниха баща ми, защото бе счупил две кости в дясната и една в лявата предмишница на едно от децата. Майката на момчето се оказа в настоятелския съвет на „Бартоломю Браунинг“, така че кранчето на безплатното ми обучение секна и се върнах в общинското училище. Не само това, но наеха и татко, така че спрях да играя футбол.