Ако някой си направеше труда да прегледа редовно обновяваната организационна схема, поддържана на корпоративния уебсайт, може би щеше да забележи, че новата ми длъжност е „Директор на специалните проекти към кабинета на Управителя“.
Беше създадена необходимата електронна и хартиена документация.
Джудит се обърна към мен и продължи, сякаш Уайът изобщо не го бе имало:
— Ако те наемат в „Трайон“, трябва да отиваш на работното си място четиридесет и пет минути по-рано. При абсолютно никакви обстоятелства не можеш да пиеш на обяд или веднага след работа. Никакви отбивания в кръчми, никакви коктейли, никакви запивания с колеги. Никакви партита или купони. Ако се наложи да посетиш фирмено мероприятие, ще пиеш само сода.
— Караш ме да се чувствам, сякаш съм хроничен алкохолик.
— Да се напиеш, е признак на слабост.
— В такъв случай предполагам, че и пушенето се изключва?
— Неправилно — изненада ме тя. — Това е гаден, отвратителен навик, който е доказателство за липса на самоконтрол, но има и други съображения. Да се навърташ в местата за пушачи е отличен начин на „опрашване“, възможност за контакти с хора от другите отдели и метод за набавяне на полезна разузнавателна информация. Сега да поговорим за твоето ръкостискане. — Тя поклати глава. — Тук направо се провали. За твое сведение решенията за наемане на работа се правят в първите пет секунди — при ръкостискането. Всеки, който ти каже нещо друго, просто най-безочливо те лъже. Получаваш работата с ръкостискането, а през останалата част от интервюто се бориш да си я запазиш. Понеже съм жена, ти се опита да бъдеш нежен с мен. Не го прави. Бъди твърд, стискай силно и задържай…
Усмихнах се палаво и вметнах:
— Последната жена, която ми каза това… — В този момент забелязах, че е замръзнала по средата на недовършеното си изречение. — Извинявам се.
Тя наведе глава настрани като котенце и се усмихна.
— Благодаря. — Пауза. — И задържай ръкостискането една-две секунди по-дълго от обичайното. Гледай ме в очите и се усмихвай. Излей ми сърцето си. Да опитаме пак. — Станах и отново стиснах ръката на Джудит Болтън. — По-добре — окуражи ме тя. — Ти си много естествен. Хората, с които се срещаш, си мислят: „Има нещо в този младеж, което ми харесва, но не мога да определя какво е“. Имаш добра челюст. — Тя се вгледа в мен. — Чупил ли си си носа? — Кимнах. — Нека се досетя… играл си футбол.
— Всъщност хокей.
— Хубаво. Атлет ли си, Адам?
— Бях. — Седнах отново.
Тя се наклони към мен, подпряла брадичка с ръка, и внимателно ме огледа.
— Забелязах го. Личи ти в походката, излъчва го позата ти. Харесва ми. Но не синхронизираш.
— Моля?
— Трябва да синхронизираш. Огледално. Аз се накланям към теб, накланяш се и ти. Отдръпвам се, правиш същото. Кръстосвам крака, кръстосваш твоите. Наблюдавай наклона на главата ми и ме имитирай. Дори синхронизирай дишането си с моето. Но го прави деликатно, никаква показност. Това е начинът за контакт с човек на подсъзнателно ниво, това е пътят да ги накараш да им е приятно в твоята компания. Хората харесват хора, които са като тях самите. Ясно ли е? — Усмихнах се обезоръжаващо или поне по начин, който ми се струваше, че би трябвало да обезоръжава. — И още нещо… — Тя се наведе по-близко до мен, толкова близко, че лицето й бе само на няколко сантиметра от моето. — Слагаш си прекалено много афтършейв. — Лицето ми пламна от притеснение. — Нека се досетя: „Дракар Ноар“. — Тя не изчака да потвърдя, защото знаеше, че е познала. — Любимият избор на всеки жребец гимназист. Ароматът, от който коленете на момичетата омекват.
По-късно научих коя е Джудит Болтън. Беше старши вицепрезидент, дошъл преди няколко години като консултант на Николас Уайът от много реномираната консултантска къща „Маккинси & Къмпани“, за да го съветва по деликатни кадрови въпроси, разрешаване на конфликти сред най-висшия ешелон на управителния състав, анализ на психологическите аспекти на важните сделки, преговори и изкупуване на компании на борсата. Имаше докторска степен по поведенческа психология, така че я наричаха доктор Болтън. Но независимо дали я наричаха „инструктор по мениджмънт“, или „експерт стратег по лидерство“, тя беше нещо от рода на частен треньор на Уайът. Съветваше го кой от служителите му показва качества за мениджър и в кого те отсъстват, кой трябва да бъде уволнен, кой заговорничи зад гърба му. Имаше рентгеново око за нелоялност. Не се съмнявах, че я бе „откупил“ от „Маккинси“ срещу баснословна заплата. Имаше достатъчно власт и се чувстваше достатъчно сигурна, за да изказва несъгласието си в лицето му и да му казва неща, които не би приел от никой друг.