Отново погледнах хана. Никой не идваше насам.
Въпреки това не запалих осветлението в купето и постоях така, та зрението ми да се адаптира към тъмнината. Така беше по-безопасно и знаех, че няма да привлека ничие внимание.
Чувствах се като жалък престъпник, но от друга страна, трябваше да бъда реалист. Вече наистина нямах избор. Това беше не най-добрата, а единствената ми възможност да проникна в „Аврора“ и сега вече бе наложително да го направя. Защото това бе единственият начин да се спася.
Бързо разкопчах чантата, извадих лаптопа и го включих. Вътрешността на колата се освети от синия екран. Докато чаках да се зареди операционната система, отворих моята чанта и извадих от нея синия калъф с аптечка за първа помощ.
Само че вътре вместо бинт и лейкопласт имаше няколко пластмасови кутийки. И всяка бе напълнена до ръба с пластичен восък.
Погледнах на синята светлина ключовете на ключодържателя. Няколко изглеждаха особено обещаващи. Може би един от тях щеше да отвори шкафовете с папки на етажа на проект „Аврора“.
Един по един свалих отпечатъци от избраните ключове. Бях обучен как да го правя по време на занятията с момчетата на Мийчъм и сега бях доволен, че съм се старал — не беше толкова лесно, колкото изглеждаше, и ми трябваше известно време, докато свикна. Междувременно на екрана на лаптопа се бе появил прозорецът за въвеждане на парола.
По дяволите… Не всички защитават преносимите си компютри с пароли. Слава богу, че времето ми нямаше да се окаже тотално загубено. Извадих от моята чанта миниатюрен pcProx — четец на карти, даден ми от Мийчъм — и го свързах към джобния си компютър. Натиснах бутона „Старт“ и плъзнах пропуска на Алана пред сензора.
Устройството прехвана изпратените от транспондера данни и ги записа в паметта на моя компютър.
Донякъде бях доволен, че лаптопът й е защитен с парола. Не можех да се бавя на паркинга прекалено дълго, без да събудя подозренията й. Точно преди да затворя капака, ей така, заради спорта, реших да пробвам няколко от най-често използваните пароли — рождената й дата, която помнех, първите шест цифри на служебния й номер. Без успех… Като последен опит въведох едва ли не на шега alana и диалоговият прозорец за въвеждане на паролата изчезна. На негово място се появи стандартният празен екран.
Господи… колко лесно било. Бях успял да вляза в компютъра й.
Ами сега? С колко ли време разполагах? Можех ли да рискувам да се забавя? И от друга страна, възможно ли бе да подмина подобна възможност? Възможност, която най-вероятно повече нямаше да ми се открие.
Алана бе изключително подредена личност. Данните в компютъра й бяха организирани в прозрачна, чиста, лесноразбираема йерархия. Една от директориите носеше името AURORA.
И в нея се съдържаше всичко. Е, може би не всичко, но това бе златна мина на информация с техническите спецификации на оптичния чип, чернови на маркетингови материали, получени и изпратени паметни бележки, копия на разменени имейли, дневния ред на оперативни и съвещания, списъци на служители с кодовете им за достъп, дори чертежи на разпределението на етажа…
Имаше толкова много информация, че нямах време да я прегледам дори бегло. За щастие лаптопът й имаше записващо CD-устройство, а аз предвидливо носех цял шпиндел празни CD-та в чантата си. Извадих един и го сложих в компютъра й.
Дори на супербързия компютър на Алана му бяха необходими цели пет минути, за да запише на CD-то всичката информация в директория AURORA.
— Защо се забави? — нацупено попита тя, когато се върнах.
Беше се вмъкнала под чаршафите, но голите й гърди не бяха покрити. Изглеждаше сънена. От малкия CD плейър, който явно бе донесла нарочно, се разнасяше гласът на Стиви Уондър — „Любовта се нуждае от любов днес…“ пееше той, подходящо за случая.
— В тая голяма връзка едва успях да намеря ключа за багажника ти.
— Това не говори много добре за любител на колите като теб. За малко да реша, че си се качил в колата и си избягал.
— Толкова ли глупав ти изглеждам?
— Е, външният вид понякога лъже — каза тя. — Хайде, скачай в леглото.
— Не предполагах, че си фен на Стиви Уондър — казах аз. И наистина никога не бих се досетил при явните й предпочитания към гневно звучащи фолкпевици.
— Та ти още не ме познаваш — изкусително прошепна тя.
— Ако ми дадеш малко време, ще те опозная — обещах й. „Зная всичко за теб — мина ми през ума — от друга страна, не зная почти нищо“. Усещах, че не само аз имам тайни за криене. Оставих лаптопа й на дъбовото писалище до банята. — Ето — казах аз, върнах се в спалнята и се съблякох, — в случай че те осени гениална идея посред нощ.