И може би точно заради това не исках тя да разбере какво замислям. Подобна възможност ме ужасяваше. Но гадната мисъл не спираше да ме спохожда и да прекъсва безметежността на другите ми фантазии, точно като онези детски играчки с оловно дъно, които отказват да останат легнали и вечно се надигат с глупаво упорство.
И през цялото време върху цветната картина на съвместните ни преживявания се наслагваше черно-бял кадър като от проследяваща камера, запечатал ме завинаги седнал в тъмната й кола, как записвам съдържанието на компютъра й, как правя отпечатъци от ключовете й върху специалния восък, как копирам информацията от пропуска й чрез специалния четец.
За миг изритвах тъпата упорита кукла встрани и виждах двама ни в деня на нашата сватба: Алана вървеше по пътеката между пейките в църквата, прекрасна и скромна, придружавана от баща си — благороден мъж на средна възраст с посребрени слепоочия, квадратна челюст и светъл костюм.
Самата церемония се ръководеше от Джок Годард, седнал на председателското място като мирови съдия. Присъстваше и цялото семейство на Алана: майка й — копие на Даян Кийтън от „Бащата на булката“, сестра й — е, не толкова красива, колкото Алана, но иначе сладко момиче, и всички те — радостно възбудени — фантазия, какво да правя — от факта, че тя се омъжва точно за мен.
И виждах първата ни къща — истинска къща, никакъв апартамент — къща в стила на някогашните къщи в градовете на Средния запад, подобна на величествената къща, в която живее семейството на Стив Мартин от „Бащата на булката“. Можехме да си я позволим, защото все пак и двамата бяхме всевластни директори във високотехнологична компания. Някъде във фона Нора Съмърс пее със сладък глас „Хората, които живеят на хълма“. Аз внасям без усилие на ръце Алана през прага, тя се залива от смях колко съм старомоден, а после обикаляме къщата стая по стая, в това число банята и специалното отделение за постелки. Избираме заедно филми от видеотеката и ги гледаме, седнали в леглото, докато набиваме здраво китайска храна с клечки, а аз от време на време я поглеждам крадешком и не мога да повярвам, че наистина съм се оженил за това страхотно маце.
Бандитите на Мийчъм ми бяха върнали компютъра, което беше добре, понеже без него бях като с вързани ръце.
Вкарах CD-то с информацията от лаптопа на Алана. Преобладаващата част от копираните имейли се отнасяше до необятния пазарен потенциал на „Аврора“. Описваше се как „Трайон“ е в идеалната позиция да установи пазарен монопол. Обещаваше се фантастично увеличение на компютърната мощ и се описваше как чипът на „Аврора“ постепенно ще завладее света.
Един от по-интересните документи съдържаше график на публичните демонстрации на „Аврора“. Началото беше в сряда, т.е. след четири дни, и премиерата трябваше да се състои в Центъра за посетители на „Трайон“ — грамадна, модернистично проектирана аудитория. Предния ден трябваше да бъдат разпратени имейли и факсове, а имаше и списък с телефонните обаждания, които трябваше да уведомят поканените. А поканените бяха изключително представители на медиите. Очертаваше се голяма публична изява. Разпечатах графика.
Най-много ме заинтригува обаче чертежът с разпределението на етажа и обозначените върху него пунктове за контрол на влизащите членове на екипа на „Аврора“.
Дръпнах вратата на едно от шкафчетата в кухнята. Към вътрешната й страна беше закрепено кошче за боклук с пластмасова торба в него. Там, увити в найлон, съхранявах няколко важни за мен неща. Едното бе CD-то на Ани ДиФранко, което нарочно бях оставил на видно място в апартамента, та тя да го види и да го вземе, както и бе направила. Другото бе използваната от нея чаша за вино.
Мийчъм ми бе дал кит за сваляне на пръстови отпечатъци „Сирчи“, в който имаше няколко ампули с прах за поръсване на местата, където се очакваше да има латентни отпечатъци, прозрачна залепваща лента за снемането им и фина четка с косъм от фибростъкло. Сложих си латексови ръкавици и напудрих CD-то и чашата с малко от графитния прах.
Най-добрия отпечатък намерих на CD-то. Свалих го крайно внимателно върху лентата и я прибрах в стерилно чиста пластмасова кутийка.
След това съставих имейл до Ник Уайът — адресирах го естествено до „Артър“:
Понеделник вечерта/вторник сутринта ще изпълня задачата и ще взема проби. Мога да ги предам рано вторник сутринта във време и на място по твое усмотрение. След приключване на задачата ще прекъсна окончателно всякакъв контакт.