Исках да предам по най-точния начин колко ми е писнало от тях. Не желаех да заподозрат нищо.
Но щеше ли самият Уайът да се появи на срещата?
Това бе големият въпрос. Не беше критично важно да дойде именно той, но ми се искаше да го видя. Разбира се, нямаше никакъв начин, по който да си подсигуря присъствието му. Всъщност, ако настоявах за това, по-скоро щях да събудя подозренията му и той изобщо нямаше да се появи. Все пак вече разбирах мисленето му достатъчно, за да съм сигурен, че не бе се доверил на никой друг.
Примамката беше, че обещавах да дам на Ник Уайът онова, което той отдавна желаеше.
Щях да му предам работещ прототип на чипа „Аврора“, който с помощта на Сет възнамерявах да открадна от строго охранявания пети етаж на крило „D“.
И наистина смятах да му дам истинския прототип на чипа, не за друго, а защото той просто не можеше да бъде фалшифициран. Уайът, който самият бе инженер, предполагам, веднага щеше да разбере дали онова, което му давам, е същото, което очаква да получи.
Главната причина обаче беше, че благодарение на наученото от имейлите на Камилети и файловете от Алана, прототипът на „Аврора“ бе „подписан“ с идентификатор, състоящ се от сериен номер и логото на „Трайон“, ецвани върху подложката с лазер и видими само под микроскоп.
Точно заради това исках да му дам откраднат чип — истинския.
Защото в мига, в който Уайът — или Мийчъм, ако се появеше той — приемеше откраднатия чип, аз го държах в ръцете си. ФБР щеше да бъде предупредено предварително, за да координира операцията, но те нямаше да знаят нито имена, нито времето, нито мястото до съвсем последния момент. Аз щях да съм човекът, който щеше да държи нещата под контрол.
Хауард Шапиро, босът на Сет, ми го бе казал пределно ясно: „Забрави за сделка с шефа на Бюрото към федералната прокуратура. При деликатна операция като тази най-вероятно е той да се консултира с Вашингтон и това ще отнеме цяла вечност. Забрави го. Отиваме право във ФБР — те са единствените, които могат да играят тази игра на това ниво“.
И без да споменава никакви имена, бе сключил сделка с ФБР. Ако всичко се развиеше нормално и ако им предадях Ник Уайът, щях да получа условна присъда и нищо повече.
Е, щях да им го предам. Но това трябваше да стане по моя начин.
83.
Отидох на работа в понеделник рано сутринта. Питах се дали това ще е последният ми работен ден за „Трайон“.
Разбира се, ако всичко минеше нормално, денят щеше да си остане като всички други — поредното постижение в една успешна кариера.
Само че шансът всичко в тази невероятно сложна схема да мине добре беше минимален и аз прекрасно го съзнавах.
В неделя бях направил няколко копия на пропуска на Алана, като използвах малкото устройство, дадено ми от Мийчъм — наричаше се ProxProgrammer, за да копира върху тях изчетените и записани данни от нейния пропуск.
Освен това внимателно се бях запознал с чертежа на пети стаж. Поне половината от площта му бе защрихована и наименувана „Секретна лаборатория C“.
Секретна лаборатория C беше мястото, където се разработваше и тестваше прототипът.
За нещастие нямах никаква представа какво има в тази зона и къде точно в нея се съхранява самият прототип. Така че след като проникнех там, предстоеше да го намеря.
Отидох в апартамента на баща ми, за да взема плътните ръкавици, които някога бях използвал за миене на прозорци — кратък епизод от трудовата ми кариера, минал в компанията на Сет. Надявах се да заваря там Антоан, но той, изглежда, бе излязъл за малко. Докато бях вътре, имах странното впечатление, че ме наблюдава, но го отдадох на напълно естественото предстартово вълнение.
Останалата част от неделния ден прекарах в ровене из сайта на „Трайон“. Беше удивително колко много информация можеха да изровят там служителите на компанията — от разпределението по етажи и крила, през детайлни описания на процедурите за допуск, до списък на оборудването, инсталирано на контролните пунктове… в това число и на мистериозния пети етаж, крило „D“. От Мийчъм бях получил радиочестотата, на която комуникираха охранителите на „Трайон“.
Не знаех всичко, което ме интересуваше за процедурите за пропуск — нищо подобно, — но установих няколко доста интригуващи неща. Те потвърдиха онова, което ми бе казала Алана.
На пети етаж се влизаше и излизаше през две места — и двете охранявани. Стандартната процедура бе следната: доближаваш пропуска си до картовия четец, за да минеш през първата врата, но след това трябва да покажеш лицето си на охранителя, намиращ се в кабина зад бронирано стъкло, та да сравни името и снимката ти с тези, излезли на неговия екран в резултат на използването на пропуска, и на свой ред да натисне бутон, за да те пусне през втората врата в охраняваната зона.