— Давам нощна смяна от няколко седмици — призна си той. — Вие, момчета, идвали ли сте тук? Знаете ли как да се оправите?
Обяснихме му, че чистим „Трайон“ за първи път, и той ни показа всичко, от което можехме да имаме нужда: контакти на захранването, кранове за вода, скоби за захващане. Всички новопостроени сгради трябваше да разполагат на покрива с подобни скоби, монтирани през три-четири метра и на разстояние два метра от ръба на покрива, достатъчно здрави, за да издържат тежест от два тона. Самите скоби стърчаха като вентилационни тръби, хванати в горния край със здрави болтове.
Оскар беше силно заинтригуван от приготовленията ни за работа. Въртеше се около нас и гледаше как затягаме фиксиращите карабини. Самите те бяха закачени към дебелото над сантиметър оранжево-бяло многожилно найлоново въже, което вързахме за скобите.
— Готино — възхити се той. — Сигурно се катерите по скалите в свободното си време, а?
Сет ме погледна и после го попита:
— Ти охранител ли си в свободното си време?
— Нее… — засмя се той. — Исках да кажа, че сигурно ви харесва да се катерите на високо. Мене ме е шубе.
— Свиква се — късо отговорих аз.
Разполагахме с по две въжета: едното за спускане, другото — резервно, за обезопасяване, със заключваща се ръкохватка, за която да се хванеш, ако първото се скъса. Бях настоял всичко да е по правилата, и не само за да не събудим нечие подозрение. И двамата не гледахме с ентусиазъм на мисълта да станем на пихтия под сградата на „Трайон“. По време на двете лета, през които работихме към компанията за чистене на прозорци, се бяхме наслушали, че в този бранш имало средно по десетина нещастни случая годишно. Така и не разбрахме тези десетина инцидента дали са за целия свят, за щата или за дявол знае какво, защото не попитахме и никой не уточни.
Знаех, че се захващаме с нещо опасно. Проблемът бе, че нямах представа откъде ще дойде опасността.
След пет минути на Оскар му доскуча, може би защото престанахме да му обръщаме внимание, и се прибра на поста си.
Найлоновото въже се закачаше за нещо, известно като „Скай Джини“65 — дълга тръба от листова ламарина, в която се вкарва въжето и се омотава около цилиндрично алуминиево тяло. „Скай Джини“ — как му бяха измислили това име? — по същество беше устройство за контролирано спускане, използващо триенето, за да отпуска въжето бавно. Нашите „Скай Джини“ бяха изподраскани и изглеждаха като вече използвани. Вдигнах моето, показах го на Сет и попитах:
— Не можа ли да купиш нови?
— Тези вървят с камиона, какво искаш повече? И за какво се безпокоиш? Трябва да издържат по над два тона. От друга страна… гледам, че за последните два месеца доста си наддал.
— Да те шибам.
— Вечерял ли си? Надявам се, че не си.
— Не е смешно. Чел ли си някога предупредителния надпис?
— Естествено: „Неправилната употреба може да стане причина за сериозно нараняване или смърт“. Не се вживявай толкова. Обзалагам се, че не си свалил и етикетите на новите си матраци.
— Харесва ми рекламата: „Скай Джини“ ще ви свали.
Сет обаче не се засмя.
— Осем етажа са нищо, пич. Помниш ли когато чистехме Градския…
— Не ми припомняй — прекъснах го. Не исках да се лигавя, но и не бях в настроение да се включвам в черния му хумор, особено на покрива на „Трайон“.
Свързахме всеки своя „Скай Джини“ към обезопасителната найлонова жилетка, пристегната с колан и вързана към тапицираната седалка. Всичко в този занаят имаше имена, започващи с „обезопасителен“, „подсигуряващ“, „предотвратяващ“, което още веднъж напомняше, че първата издънка слага край на всичките ти грижи.
Единственото по-необичайно нещо в екипировката ни бяха ръкохватките за застопоряване, модел „Джумар“, които трябваше да ни помогнат да се върнем на покрива. Нормално, когато свършиш с чистенето, нямаш грижа да се качваш — просто се спускаш плавно надолу, докато не стъпиш на земята.
Само че в нашия случай планирахме да избягаме с качване.
Междувременно Сет монтира електрическата лебедка, свърза я към една от скобите и я включи. Моделът ни беше за 115 волта захранване, а макарата можеше да изтегля до половин тон. Прекарахме въжетата през нея, осигурявайки достатъчно дължина, за да се спуснем докъдето трябваше.
Опънах пробно въжето, проверихме дали всичко по нас е пристегнато, завързано и наред, приближихме се до ръба на покрива и погледнахме надолу. После се спогледахме и Сет се усмихна с онази усмивка, която казва: „Май не сме наред“. После ме попита: