— Макнамара — неохотно каза първият.
— Валенти — представи се вторият.
Записах набързо имената им.
— Номерата? О… я един от вас да отвори шибаната врата, а после се махайте и да не съм ви видял повече!
Първият се приближи до вратата и поднесе пропуска си пред четеца. Нещо щракна и светлината се смени със зелена.
Отвратен поклатих глава и дръпнах вратата. Двамата охранители се обърнаха кръгом и се затичаха в обратна посока по коридора. Чух как първият сърдито казва на колегата си: „Ще проверя тази работа с диспечера. Нещо не ми харесва“.
Сърцето ми биеше толкова силно, че сигурно се чуваше. Бях си пробил път с нахалство, но знаех, че съм спечелил само няколко минути. Охранителите щяха да се обадят по радиостанциите си до началството и веднага щяха да разберат истината — че няма никаква „проверка“. И щяха да се появят отново, за да ми го върнат тъпкано.
Погледнах монтирания високо на стената детектор на движение, но индикаторът му не светна.
Когато детекторите сработеха, те включваха камерите и по сигнала от тях системата за контрол автоматично изчисляваше посоката и ги насочваше към движещия се обект.
Но тези детектори бяха изключени. Това означаваше, че камерите оставаха фиксирани в последното си положение и не можеха да проследят нищо.
Беше доста забавно, защото Мийчъм и хората му ме бяха обучили да преодолявам много по-усъвършенствани охранителни системи. Мийчъм май щеше да се окаже прав: „Забрави за филмите — каза ми той веднъж — в реалния живот фирмите използват примитивна техника“.
Сега можех да вляза в малкото фоайе, без да бъда засечен от камерите, понеже те бяха насочени към вратата, която водеше до светая светих: Секретна лаборатория C. Влязох предпазливо, опрял гръб в стената. Бавно се плъзнах към една от камерите, оставайки зад нея. Знаех, че това е „сляпата“ й зона. Не можеше да ме „види“.
И точно в този момент станцията ми се обади.
— Изчезвай веднага! — изкрещя Сет. — Всички получиха заповед да отцепят пети етаж, току-що го чух!
— Не мога… аз… аз съм почти вътре! — извиках му.
— Действай, човече! Господи… моментално се махни оттам!
— Не… не мога! Не още!
— Касиди…
— Сет, слушай ме внимателно. Трябва веднага да напуснеш етажа… стълби, асансьори… каквото решиш. Чакай ме в камиона долу.
— Касиди!…
— Изчезвай! — изкрещях му и прекъснах връзката.
Зад мен изригна мощен вой на сирена… идваше съвсем отблизо.
Сега какво? Не можех да спра тук, само на няколко метра от вратата на проект „Аврора“! Под носа ми.
Трябваше да продължа.
Алармата виеше задъхано. Беше оглушително силна, като сирена, оповестяваща въздушно нападение.
Извадих спрея от джоба на работния си комбинезон. „Пам“ спрей — аерозолно олио за готвене, скочих и напръсках камерата. Видях мазното петно върху обектива. Готово…
Сирената не спираше.
Камерата бе сляпа, оптиката й не можеше да се справи с проблема. От друга страна, подобна неизправност не изискваше моментална намеса за отстраняването й. Евентуалният наблюдател на монитора, свързан към точно тази камера, щеше да забележи размиване на фокуса. И кой знае, можеше да отдаде това на ремонта на мрежовите кабели, за които го бяха предупредили. А бе напълно възможно размитият образ да не привлече ничие внимание в стената от монитори. Изгасналият монитор се забелязваше веднага, този с размит фокус можеше да остане така с часове, докато някой не се вгледа точно в него. Поне такава беше идеята.
Но драстично променената ситуация правеше придържането към строгия план безсмислено. Охранителите идваха, чувах тропота на краката им. Дали бяха онези, с които се бях изгаврил? Други? Не можех да зная със сигурност и това едва ли имаше някакво значение — важното бе, че приближаваха.
Отвън се чуваха крачки и викове, но все още бяха далече — слаб шум на фона на разкъсващата слуха ми сирена.
Може би щях да се справя.
Особено ако се разбързах. Влезех ли в лабораторията, вероятно нямаше да могат да ме последват там, поне не веднага и не така лесно. Освен ако не разполагаха с начин да изключат ръчно блокировките на вратите, което ми се струваше малко вероятно.