А можеше и да не се сетят, че съм вътре.
Ако изобщо успеех някак да вляза.
Обиколих покрай стените, като внимавах да не попадна в полезрението на втората камера. Когато се озовах под нея, повторих номера със спрея.
Сега вече дежурните пред мониторите не можеха да ме виждат и нямаше да знаят какво съм предприел.
Почти бях влязъл. Още десет секунди — така поне се надявах — и щях да съм в „Аврора“.
Виж, излизането беше съвсем друга работа. Знаех, че вътре има товарен асансьор, недостъпен отвън. Дали обаче пропускът на Алана щеше да го задейства? Искрено се надявах да е така. Защото това беше единственият ми изход.
По дяволите, воят на сирената ми пречеше да мисля, а и гласовете отвън се засилваха. Мислите ми летяха бавно. Предполагаха ли охранителите за съществуването на „Аврора“? Тайната изглеждаше строго пазена. Ако не знаеха за „Аврора“, може би нямаше да се досетят за къде съм тръгнал. Може би сега просто тичаха слепешката из коридорите в търсене на втория нарушител.
На стената отляво на блестящата стоманена врата имаше малка бежова кутийка: дактилоскопичен четец, модел Identix.
Извадих от предния джоб на комбинезона си пластмасовата кутийка. С треперещи пръсти вдигнах късата лента с отпечатъка от палеца на Алана, видим благодарение на графитния прах, с който го бях напудрил.
Леко натиснах лентата върху прозорчето на датчика на четеца, точно на мястото, където човек би натиснал палец, ако трябва да се идентифицира, и зачаках индикатора да смени цвета си от червен на зелен.
Нищо подобно не се случи.
„Не, само това не, господи“, отчаяно се замолих. Мозъкът ми, изпържен от побъркващия вой на сирената, не можеше да измисли нищо.
Индикаторът невъзмутимо и упорито светеше в червено.
Нищо!
Мийчъм ми бе изнесъл дълга лекция как се преодоляват биометричните скенери и аз се бях упражнявал безкрайно, докато не се бях почувствал уверен. Някои дактилоскопични четци бяха по-трудни от другите и това зависеше от използваната технология. Този пред мен бе от възможно най-простите — с обикновен вграден оптичен сензор. Онова, което бях направил, трябваше да сработи в деветдесет процента от случаите. В деветдесет шибани процента датчикът трябваше да се излъже!
Но, разбира се, оставаха другите десет процента! Крачките отвън вече се чуваха съвсем ясно. Не знаех какво точно правят охранителите, ясно ми беше само, че са съвсем наблизо. Десетина метра… сигурно вече бяха в залата.
„По дяволите, защо не се лъжеш?“
Добре, какво друго ме бяха научили?
Имаше един номер, за който ми трябваше пластмасов плик, пълен с вода… но нямах такъв плик… Каква беше идеята? Върху стъклото на сензора остават следи от стари отпечатъци, точно като следи от пръсти по огледало — мазни отпечатъци на хората, които последни са натискали палците си тук. И тези латентни следи можеха да се реактивират с влага…
Да, звучи налудничаво, но не повече от използването на скоч със снет пръстов отпечатък. Наведох се, събрах шепи около датчика и духнах през тях върху стъклото. Влажният ми дъх веднага се кондензира. Изчезна след секунда, но може би се задържа достатъчно дълго, за да…
Тънко изписукване, като плахо изчуруликване на птичка. О, щастие!
Индикаторът светна зелено.
Бях издържал изпита. Влагата в дъха ми бе активирала стар отпечатък.
Бях излъгал датчика.
Стоманената врата към Секретна лаборатория C бавно се плъзна встрани и в същия миг зад мен се отвори друга врата и чух много сериозен глас:
— Не мърдай!
Аз обаче гледах във вътрешността на грамадното помещение на Секретна лаборатория C и… не можех да повярвам на очите си.
Някъде бях сбъркал.
Това не можеше да е мястото, където исках да вляза.
Очаквах да видя лабораторно оборудване, банки на електронни микроскопи, осцилографи, логически анализатори, суперкомпютри, измервателни уреди, чисти стаи66, фиброоптични кабели…
Вместо това виждах голи стоманени носещи греди, гол небоядисан под, голи стени, прах от мазилка и общия хаос на недовършен строителен ремонт…
Огромно изтърбушено помещение.
Вътре нямаше нищо.
Къде тогава се намираше проект „Аврора“? Бях дошъл, където трябва, само че тук нямаше нищо.
66
Така се наричат помещенията, в които се произвеждат интегрални схеми, заради ниската степен на запрашеност на въздуха и специалното технологично облекло на работещите. — Б.пр.