Гигантското лице на Годард бавно се разми в бизнес новините на Си Ен Би Си. В момента течеше сутрешният бизнес блок.
На половината екран се появи Мария Бартиромо, предаваше пряко от Нюйоркската борса. В другата половина показваха логото на „Трайон“ и графика на движението на цените на акциите през последните няколко минути — кривата пълзеше стремглаво нагоре.
— … докато междувременно търговията с акциите на „Трайон“ достига рекордни нива — казваше тя. — Цената на акциите вече почти се удвои и засега няма никаква тенденция към спад или поне забавяне, след направеното тази сутрин съобщение пред медиите от основателя на „Трайон“ и главен изпълнителен директор на компанията Огъстин Годард за изкупуването на основния им конкурент, финансово закъсалата „Уайът Телекомюникейшънс“.
Някой ме потупа по рамото. Беше Фло, елегантна както винаги, със сериозно лице. Носеше телефонна гарнитура.
— Адам, ще бъдеш ли така добър да се качиш в апартамента за приеми към директорския етаж? Годард иска да те види.
Кимнах, но продължих да гледам.
Картината на големия екран показваше Ник Уайът — двама телохранители го извеждаха от главния корпус на фирмата. Панорамният ракурс показваше стъклената сграда, изумруденозелената морава отвън и тълпящите се репортери. Отлично се виждаше, че той е едновременно ядосан и унизен, че се отнасят с него като с престъпник.
— „Уайът Телекомюникейшънс“ беше затънала в дългове — споменава се сумата от близо три милиарда долара, — когато вчера изтече смайващата новина, че колоритният й основател Николас Уайът е подписал тайно и неодобрено споразумение, не просто негласувано от директорския борд, но и без неговото знание, за изкупуването на тепърва прохождащата базирана в Калифорния компания „Делфос“, малка и без никакви приходи, за сумата от петстотин милиона долара в налични — съобщи Мария Бартиромо.
Камерата показа човека, за когото говореше, в близък план. Висок и снажен, с черна лъскава коса и меден загар. Ник Уайът в плът и кръв. Камерата приближи още. По прилепналата към атлетичното му тяло гълъбовосива копринена риза бяха избили петна пот. Вкараха го в някакъв микробус. На лицето му бе изписано изражение, което съвсем ясно казваше: „Какво е всичко това, по дяволите?“. Познавах добре това чувство.
Ново потупване по рамото.
— Извинявай, Адам, но той иска да те види веднага — уточни Фло.
91.
Докато се качвах към президентския апартамент, асансьорът спря на етажа с кафето и се качи мъж с хавайска риза с надпис „Алоха“ и вързана на опашка коса.
— А, Касиди — каза Мордън. Държеше канелена кифла и кафе и хич не беше изненадан да ме види. — Господарят на микрочипа. Крилата на Икар обаче се разтопили, нали знаеш?
Кимнах.
Той също кимна.
— Прави са да казват: жизненият опит е нещо, което получаваш едва след като ти е бил жизненонеобходим.
— Да бе…
Той натисна бутона и асансьорът отново тръгна нагоре. Мълчахме. Бяхме сами в кабината.
— Виждам, че се качваш в апартамента. Президентският апартамент за приеми. Сигурно не го правиш, за да посрещнеш някоя знаменитост или японска делегация. — Гледах го, без да отговарям. — Предполагам, вече си разбрал истината за безстрашния ни лидер.
— Не бих казал. Всъщност не мога да разбере даже теб. По някаква причина ти си единственият, който изпитва абсолютно презрение към Годард, без да го крие, и всички го знаят. Богат си. Не ти се налага да работиш. Но въпреки това си тук.
Той сви рамене.
— Така искам. Нали ти казах: мен никой не може с пръст да ме пипне.
— Какво, по дяволите, означава тази фраза, която не спираш да ми повтаряш? Знаеш ли… едва ли ще ме видиш друг път. Можеш да ми кажеш сега. Аз изчезвам. Смятай ме за умрял.