— Да, прегазването с кола тук е доведено до изкуство. — Той примигна. — Знаеш ли, на мен ще ми липсваш. На милиони други — не. — Шегуваше се, но усещах, че иска да ми каже нещо откровено. По някаква причина май наистина му харесвах. Или може би това по-скоро бе съжаление. С човек като Мордън беше трудно да се каже.
— Стига загадки — настоях. — Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво искаш да ми кажеш?
Мордън се усмихна самодоволно в доста добра имитация на Ернст Ставро Блофелд — гадния противник на Джеймс Бонд.
— Понеже ви предстои да умрете, господин Бонд… — И престана да се преструва. — О, честно казано, бих искал да ти разкажа всичко. Но няма начин да наруша декларацията за неразгласяване на фирмени тайни, която подписах преди единайсет години.
— Имаш ли нещо против да ми говориш с изрази, които нищожният ми мозък на землянин може да разбере?
Асансьорът спря, вратата се отвори и Мордън излезе. Сложи ръка върху фотодатчика, за да й попречи да се затвори.
— Въпросната декларация ми донесе акции на стойност около десет милиона долара. Или по-скоро двойно, ако се съобразим с днешната им цена. И очевидно нямам никакъв интерес да рискувам това статукво чрез нарушаване на договореното и обещано от моя страна пълно мълчание.
— Какво споразумение за неразгласяване на информация?
— Както казах, определено не бих желал да поставям под заплаха финансово изгодното за мен споразумение с Огъстин Годард, като ти кажа, че знаменитият модем на Годард е изобретен не от Годард — един може би посредствен инженер, но гениален корпоративен играч, — а от моя милост. Защо да рискувам загубата на десет милиона долара чрез разкриването, че технологическият пробив, преобразил тази компания в стълб на революцията в телекомуникациите не е рожба на корпоративния играч, а на един от първите му служители, някакъв нищожен инженер? Разбира се, Годард можеше да получи модема напълно безплатно — заради стандартните клаузи в трудовия ми договор, — но той искаше всичките заслуги само за себе си. Което в крайна сметка му излезе доста скъпичко. Защо да разкривам подобна тайна и да петня легендата, безукорната репутация на — как го нарекоха веднъж в „Нюзуик“? — най-уважавания държавник на корпоративна Америка? Определено не би било политически далновидно от моя страна да изтъквам вакуума зад благопристойния имидж на този човек, нали? За бога, това би било все едно да ти кажа, че Дядо Коледа не съществува. Какъв е смисълът да те лишавам от илюзиите ти и да подкопавам финансовото си благосъстояние?
— Истината ли ми казваш? — попитах тъпо.
— Нищо не съм ти казал — отвърна ми Мордън. — Не би било в мой интерес. Адьо, Касиди.
92.
Никога не бях виждал нещо като апартамента на последния етаж в крило „A“.
Обстановката коренно се различаваше от всичко останало в „Трайон“ — тук нямаше клаустрофобични офиси, задръстени работни клетки, индустриално сив мокет от стена до стена и флуоресцентни лампи.
Вместо това имаше открито във всички посоки пространство с прозорци от пода до тавана, през които струеше слънчева светлина. Подът бе от черен гранит, тук-там бяха разхвърляни ориенталски килими, а стените бяха скрити под ламперия от лъскаво дърво. Дизайнер с несъмнен вкус бе разчупил интериора с прегради от бръшлян, събрани в няколко разпръснати групи кресла и дивани — личеше им, че не са купени от супермаркета. Перлата на всичко бе фонтанът в центъра — водата се спускаше от невидим източник и падаше върху грапави розови камъни.
Президентският апартамент за организиране на приеми. И за посрещане на най-важните гости: министри, сенатори и конгресмени, президенти на фирми, държавни глави. Не го бях виждал досега и никой от колегите ми не бе споменавал, че го е виждал. Нищо чудно. Не изглеждаше в стила на „Трайон“. Не изглеждаше никак демократично. Беше някак… потискащ, показен.
Между фонтана и камината, в която газови пламъци ближеха керамични цепеници, бе сложена малка кръгла маса. Двама млади латиноамериканци, мъж и жена в тъмночервени униформи, тихо си говореха нещо на испански, докато подреждаха сребърен сервиз за кафе, кошнички със сладкиши и кани с леденостуден портокалов сок. За трима гости.
Огледах се озадачено, но нямаше никой друг. И никой не ме чакаше. Внезапно се чу звън и в другия край на помещението се отвори вратата на друг асансьор.
Джок Годард и Пол Камилети.