Смееха се високо, малко неестествено, сякаш бяха под въздействието на някакъв наркотик. Годард ме забеляза, спря да се смее и каза:
— А… ето го и него. Извини ни. Пол… предполагам, ще разбереш.
Камилети се усмихна, потупа дружески Годард по рамото и остана в асансьора. Годард излезе и енергично, почти подтичвайки, тръгна през необятния хол.
— Ела с мен до тоалетната, ако обичаш — каза той. — Трябва да измия този проклет грим.
Без да кажа нищо, го последвах към блестящата черна врата, върху която имаше две сребърни фигурки на мъж и жена. Когато влязохме, осветлението се запали автоматично. Тоалетната също бе просторна и изцяло в стъкло и черен мрамор.
Годард се погледна в огледалото. Не знам защо ми се струваше малко по-висок. Сигурно беше от позата — не беше така прегърбен, както бях свикнал да го виждам.
— Господи… изглеждам като някакъв шибан диригент — каза той, докато сапунисваше лицето си. — Не се беше качвал тук досега, нали?
Поклатих глава. Наблюдавах го в огледалото. Той мушна главата си под крана и се уми. Изпитвах смес от емоции — страх, гняв, шок — толкова сложна, че не знаех какво да чувствам.
— Е, нали знаеш как е в света на бизнеса — продължи той. Говореше ми някак извинително. — И колко голямо внимание се отделя на театралността, показността, помпозността, церемониалността… всичките тези дивотии. Но истината е, че няма как да посрещна президента на Русия или принца на Саудитска Арабия в скапаната ми кутийка долу.
— Моите поздравления — казах тихо. — Невероятна сутрин.
Годард избърса лицето си с дебела хавлиена кърпа и каза пренебрежително:
— Все същото театралничене.
— Знаел си, че Уайът ще купи „Делфос“, без значение колко би му струвало — продължих аз. — Дори ако е означавало банкрут за него.
— Е, ясно беше, че няма да може да устои на изкушението — призна Годард и хвърли изцапаната с оранжево кърпа на мраморния плот.
— Разбира се — казах. Пулсът ми се бе ускорил. — Стига да е вярвал, че се готвиш да обявиш квантовия скок в създаването на оптичния чип. Само че такъв никога не е имало, нали? — Годард само се усмихна с палавата си усмивка. Обърна се и излязохме от тоалетната. Продължих със заключенията, до които бях стигнал тази сутрин: — И именно поради тази причина не са били подадени заявки за регистриране на патенти, не е имало никакви кадрови досиета на персонал, ангажиран по проект „Аврора“…
— Оптичният чип — прекъсна ме той, докато пореше въздуха над ориенталските килими към масичката, — съществува само в побърканите мозъци и изподрасканите бележници на шепа третокласни инженери, работещи в една малка, никому неизвестна и обречена компания в Пало Алто. Хора, посветили живота си в преследването на фантазия, за която не е ясно ще се сбъдне ли, докато си жив. Говоря за теб, защото със сигурност знам, че аз няма да го доживея. — Той седна зад масичката и ми направи знак да седна до него.
Подчиних се и двамата униформени прислужници, които дискретно се бяха отдалечили до една от бръшляновите стени, пристъпиха напред и ни наляха кафе. Не бях само изплашен, гневен и объркан — бях изтощен.
— Може и да са третокласни — отбелязах, — но ти си купил невзрачната им компания преди повече от три години.
Това, разбира се, беше само предположение — според информацията, до която се бях добрал след упорито ровене из интернет, главният инвеститор в „Делфос“ бе фонд за рискови инвестиции, базиран в Лондон, чиито пари бяха прехвърлени през банки на Каймановите острови. Единственото, което бях успял да установя със сигурност, бе, че някой притежава „Делфос“ чрез верига от пет създадени за целта компании.
— Умно момче си — призна Годард, взе си баничка и я захапа лакомо. — Веригата на реалната собственост се разплита много трудно. Вземай, вземай си, Адам. Баничките са със сирене крема и малиново сладко — страшни са.
Изведнъж разбрах как Пол Камилети — човекът, който изпипваше всичко до последната подробност — така удобно бе „забравил“ да подпише клаузата, забраняваща на „Делфос“ да преговаря с други потенциални купувачи. Когато Уайът бе видял тази възможност, бе разбрал, че разполага с едно денонощие, за да „открадне“ от „Трайон“ скъпоценната придобивка. Естествено, че при това положение не бе имал време да свика директорския борд, та дори и членовете му да не биха имали — както най-вероятно щеше да се случи — нищо против сделката.
Забелязах все още незаетото трето място и се запитах кой ли може да е другият гост. Нямах никакъв апетит, дори кафе не ми се пиеше.