— Единственият начин да се накара Уайът да захапе въдицата — казах — е тя да бъде хвърлена от шпионин, който той да си мисли, че сам е внедрил в лагера на врага. — Гласът ми трепереше и вече знаех, че доминиращата в мен емоция е гневът.
— Ник Уайът е крайно подозрителен тип — поясни Годард. — Напълно го разбирам, защото и аз съм такъв. Неговият манталитет донякъде е като на ЦРУ — те никога няма да повярват на каквато и да било информация, освен ако не е добита с някаква хитрост.
Отпих глътка вода — беше толкова студена, че ме заболяха зъбите. Единственият звук бе плискането и бълбукането на водата във фонтана. От ярката светлина ме боляха очите. Но обстановката беше определено жизнерадостна. Сервитьорката се приближи с каната портокалов сок, но Годард я отпрати с ръка.
— Muchos gracias — каза той. — Двамата сте свободни — имаме си всичко, което може да ни потрябва. Поканете и другия ни гост, ако обичате.
— Не го правиш за пръв път, нали? — продължих аз. Някой ми беше казал, че след всяко изправяне на ръба на банкрута се установявало, че конкурентът не е пресметнал нещо, както трябва, а „Трайон“ се извисявал по-силен от всякога.
Годард ме погледна косо.
— Съвършенството се постига само чрез много практика.
Главата ми се въртеше. Всъщност се бях сетил благодарение на резюмето на Пол Камилети. Годард го бе взел от „Селадон Дейта“, която преди време била най-голямата заплаха за съществуването на „Трайон“. Но „Селадон“ направили станал вече легендарен технологически гаф — нещо от рода да заложиш на „Бетамакс“ вместо на Ви Ейч Ес — и удобно банкрутирали точно преди „Трайон“ да ги забърше.
— Преди мен е бил Камилети — казах.
— А преди него и други — натърти Годард и отпи яка глътка кафе. — Не, ти не си първият. Но мога да те уверя, че си най-добрият.
Комплиментът ме ужили.
— Едно не мога да разбера: как си успял да убедиш Уайът, че идеята за шпионина може да му донесе дивиденти?
Годард вдигна очи, защото в този момент се отвори вратата на асансьора — същият, с който се бе качил той.
Джудит Болтън. Сърцето ми спря.
Беше в строг тъмносин костюм с бяла блузка и изглеждаше много сериозна и делова. Устните и ноктите й бяха коралови. Приближи се до Годард и леко го целуна по устните. После пристъпи към мен и хвана ръката ми с двете си ръце. Бяха студени и от тях лъхаше слаб аромат на цветя.
Седна от другата страна на Годард, разгъна салфетката и я разстла в скута си.
— Адам е любопитен как си убедила Уайът — информира я Годард докъде сме стигнали.
— О… не бих казала, че се наложи да му извивам ръцете — гърлено се засмя тя.
— Знам, че твоите методи са по-деликатни — коментира Годард.
Изгледах я.
— Защо аз? — успях най-сетне да формулирам въпроса си.
— Изненадана съм, че ме питаш. Виж какво постигна. Имаш природен талант за това.
— Плюс факта, че ме бяхте хванали за топките, заради онези пари?
— Виж, Адам, много хора в компанията сгазват лука — обясни ми тя, като се наведе към мен. — Имахме богат избор. Но ти изпъкваше сред останалите. Определено беше най-квалифицираният кандидат. Страхотна дарба за баламосване плюс проблема с баща ти.
Кипящият в мен гняв заплашваше да избухне, ако продължавах да седя и пасивно да слушам. Станах, изправих се над Годард и го политах:
— Ще ми отговориш ли на един въпрос? Какво би било мнението на Илайджа за теб след всичко това? — Годард ме изгледа неразбиращо. — Илайджа, синът ти?
— О, боже… да, Илайджа — сети се Годард и озадаченото му изражение бавно се разля в широка лукава усмивка. — Хм. Да. Е, това беше идея на Джудит. — И той тихичко се засмя.
Стаята бавно започна да се върти. Ставаше все по-светло, цветовете около мен избледняваха. Годард ме гледаше изпитателно с блестящите си очи.
— Адам — изпълнена със съчувствие и загриженост каза Джудит. — Седни, моля те. — Но аз останах прав и ги гледах. — Бяхме загрижени, че ще заподозреш нещо нечисто, ако всичко се получава прекалено лесно. Все пак ти си изключително съобразителен и интуитивно умен младеж. Така че всичко трябваше да има някакво логично обяснение, иначе историята можеше да започне да се разплита. А това бе риск, който не можехме да поемем.
През съзнанието ми прелетяха картини от дома на Годард край езерото — спортните трофеи, за които вече знаех, че са измислица. Ловкостта на Годард, успял да събори онази статуетка така, че да се почувствам виновен…