Платената публика в студиото ахна и заръкопляска възторжено.
— Сякаш ще забележа, че те няма — обади се баща ми. — Че тя нищо не прави. Я виж колко прах има. Какво, по дяволите, прави тази кучка?
Морийн вдигна легена.
— Трябваше да си тръгна още преди месец. А истината е, че изобщо не трябваше да се съгласявам да идвам тук. — И излезе от стаята със странното си накуцване.
— А аз пък трябваше да я уволня в секундата, в която я зърнах — изръмжа той. — От пръв поглед е ясно, че е от сивите убийци. — И той пое въздух през свитите си устни, сякаш дишаше през сламка.
Не знаех какво да правя. Човекът пред мен не можеше да бъде оставен без надзор — та той не можеше да се добере до банята без чужда помощ. А отказваше да отиде в старчески дом; заявяваше, че по-скоро щял да се самоубие.
Сложих ръка върху лявата му ръка — същата, върху показалеца, на която бе надянат датчикът на свързаното към един голям червен цифров индикатор устройство, наричано, мисля, пулсо-оксиметър. Мониторът показваше 88%. Казах успокоително:
— Ще намерим някой, татко, не се вълнувай.
Той вдигна ръката си и избута моята.
— Ще ми обясниш ли що за сестра беше тази? — Беше искрено възмутен. — Нея нищо не я интересува. — Той задавено се закашля и започна да храчи в свитата на топка носна кърпичка, която извади някъде изпод стола. — Не мога да разбера защо, по дяволите, не се върнеш да живееш тук. И защо изобщо се изнесе? Поне да имаше свястна работа.
Поклатих глава и спокойно обясних:
— Не мога, татко. Още не съм изплатил студентския си заем. — Не исках да споменавам, че някой трябваше да печели достатъчно, за да плащаме на хората, които умираха от желание да се махнат оттук.
— Този колеж беше безсмислен — не спираше да мърмори той. — Толкова пари… за нищо. Шляхте се с приятелите ти насам-натам, а на мен ми струваше по двайсет хиляди долара на година, за да можеш един ден да се изнесеш. Какво ти пречеше да останеш? — Усмихнах се, за да му покажа, че не ме е обидил. Не знаех дали стероидите — той вземаше преднизон, за да бъдат отворени дихателните му пътища — го правеха такъв непоносим задник, или това бе резултат от благия му характер. — Майка ти, дано почива в мир, те развали. Направи те голям дебел женчо. — Той гневно вдъхна повече кислород. — Само си прахосваш живота. Кога, по дяволите, ще си намериш най-сетне свястна работа? — Баща ми беше много опитен, когато трябваше да вбеси някого. Усетих да ме облива вълна на раздразнение от най-чиста проба. Овладях се, защото знаех, че ако човек взема такъв като него на сериозно, просто ще откачи. Баща ми имаше темперамента на куче от автомобилно гробище. Винаги бях възприемал гнева му като форма на бяс — не подлежеше на контрол и вината не бе в него. Този човек никога не бе съумявал да овладее темперамента си. Когато бях хлапе, достатъчно малък, за да не мога да се защитя, той сваляше колана си по най-незначителен повод, при най-дребната провокация, и ме скапваше от бой. А когато приключеше, не пропускаше да измърмори: „Видя ли какво ме накара да направя?“.
— Работя по въпроса — казах аз.
— Само че ония усещат такива като теб от разстояние, нали се сещаш?
— Кои „ония“?
— Компаниите. Никой не иска неудачници. Всички искат хора, умеещи да побеждават. Донеси ми една кола.
Това му беше „мантрата“ — че съм неудачник, обречен да губи, че единственото нещо, което има някакво значение, е да се побеждава, че да пресечеш финала втори означава да загубиш. Имаше време, когато подобни приказки наистина ме ядосваха. Но вече бях свикнал с тях и се бях научил да ги пропускам покрай ушите си.
Отидох в кухнята, замислен какво ще правим сега. Той имаше нужда от денонощни грижи, това бе повече от ясно. Но никоя от агенциите повече не искаше да има нещо общо с него. В началото разполагахме с професионални болнични медсестри — идваха в свободното си от смяна време, за да припечелят нещо допълнително. Когато сдъвка всичките от тази категория, успяхме да намерим цяла поредица от не толкова висококвалифицирани хора, изкарали двуседмични курсове, за да получат сертификати, даващи им право да бъдат наемани да гледат болни хора. След като изчерпахме и тази група, прибягнахме до онези, които се отзоваваха на обяви във вестниците.