Някъде около един и половина след полунощ електрическите китари и виковете на неколцина от по-младите товарачи, изпаднали в екстаз, изглежда, събудиха любопитството на нощния охранител, нов служител (ниска заплата, много работа), който не познаваше никой от нас и не изпитваше никакво желание да прави компромиси.
Беше дебел тип под трийсетте с червендалесто лице, напомнящо за прасето Порки. Хванал радиостанцията, както се държи „Глок“, той попита:
— Какво става тук, по дяволите?
И това сложи край на живота ми, какъвто бе дотогава.
2.
Когато се появих на работа, закъснял по навик, първото, което видях, бе мигащият индикатор, че имам гласова поща. Всъщност бях закъснял повече от обикновено. Виеше ми се свят, главата ми бучеше, а сърцето ми биеше до пръсване след гигантската чаша евтино кафе, която бях изпил на няколко глътки в метрото. В стомаха ми се разстилаше кисела вълна. Бях обмислил идеята да се обадя и да предупредя, че ще отсъствам, защото не се чувствам добре, но плахият гласец на разума в главата ми се бе обадил да ми каже, че след събитията от предната нощ е по-мъдро все пак да се появя и да си понеса последиците.
Истината бе, че очаквах да ме уволнят… бих казал, очаквах го с нетърпение по начина, по който с ужас и надежда гледаме на посещението при зъболекаря, за да забие машинката си в болен зъб. Когато излязох от асансьора и извървях километъра до работната клетка, където се намираше зачисленият ми компютър, забелязах надничащите като лалугери над преградите глави на колеги, които искаха да ме видят с очите си. Бях знаменитост, което можеше да означава само едно — беше се разчуло. Нямах никакви съмнения, че в момента по електронната поща текат съобщения с описания на случилото се.
Очите ми бяха кървясали, косата — чорлава. Приличах на вървящ плакат „Просто кажи не“1.
Малкият течнокристален дисплей на цифровия ми телефон ми съобщаваше: „Имате единайсет гласови съобщения“. Пуснах го на говорител и ги прослушах набързо. Самото слушане на съобщенията, загрижено искрени и лъжливо ласкателни, увеличи натиска зад очните ми ябълки. Извадих шишенцето с „Адвил“ от най-долното чекмедже на бюрото и глътнах без вода две хапчета. Това правеше броя им четири за сутринта, което превишаваше препоръчвания минимум. И какво щеше да ми се случи? Щях да умра от свръхдоза ибупрофен секунди преди да ме уволнят ли?
Бях младши мениджър в производството на рутери2 към търговския ни отдел. Ако не искате прецизен превод на смисъла, мога да ви кажа, че става дума за затъпяващо скучна работа. Прекарвах дните си, слушайки фрази като „динамична емулация на пропускателната способност“, „устройства за интегриран достъп“, „IOS устройства“, „АТМ магистрала“, „IP тунелен протокол“, и се кълна, че не разбирах какво означава дори само половината от всичките тези дивотии.
Едно от записаните обаждания бе от „Продажби“, пращаше го Грифин и ме наричаше „голяма работа“, и се хвалеше как току-що бил успял да продаде двайсет рутера от онези, за които отговарях аз, като уверил клиента, че в тях е заложена една конкретна възможност — допълнителни мултикаст протоколи за предаване видеокартина на живо, — която той отлично знаел, че още не предлагаме. Но щяло да е прекрасно, ако сме добавели тази възможност към продукта, да речем, през следващите две седмици, преди пратката да замине. Как ли пък не.
Пет минути по-късно се бе обадил и началникът на Грифин, просто „да проверя състоянието по интегрирането на мултикаст протокола, с който чухме, че се занимаваш“, сякаш аз бях онзи, който вършеше техническата работа.
1
Проведена през 80-те години кампания срещу наркотиците под патронажа на Нанси Рейгън. — Б.пр.
2
Рутер — устройство, свързващо компютърните мрежи към интернет (по същество междинна станция за пакетите данни, определяща развитието на пътя на тяхното препредаване). — Б.пр.