От вратата до рецепцията излезе жилава жена с кестенява накъдрена коса.
— Вие трябва да сте Адам?
Удостоих я със силното си ръкостискане.
— Радвам се да се запозная с вас.
— Казвам се Стефани — представи ми се тя. — Помощник съм на Том Лундгрен.
Тръгнахме към асансьорите и се качихме на шести етаж. Побъбрихме на общи теми. Опитах се да демонстрирам ентусиазъм, без да прозвуча като компютърен маниак, но тя изглеждаше разсеяна. Шести етаж представляваше обичайната „ферма от клетки“, преградени на височината на слон — пчелна пита, разпростряла се във всички посоки. Тя ме поведе през лабиринта. Абсурд беше да намеря обратния път до асансьорите, дори да се бях сетил да пускам трохи. Всичко наоколо ми изглеждаше стандартна окомплектовка за фирма, може би, с изключение на компютърния монитор, край който минахме и на който беше задействан скрийнсейвър с триизмерен образ на главата на Джок Годард, ухилена и въртяща се като тази на Линда Блеър в „Екзорсистът“. Опитай да направиш нещо подобно в „Уайът“ — имам предвид с главата на Уайът — и момчетата му вероятно ще ти счупят краката.
Пристигнахме в заседателна зала с табелка на вратата, на която пишеше „Студебейкър“.
— Студебейкър? — попитах. Не вярвах на очите си.
— Да, всички заседателни зали са пръстени на класически американски коли: „Мустанг“, „Тъндърбърд“, „Корвет“, „Камаро“. Джок обича американските коли. — Тя леко натърти на „Джок“, сякаш името бе в кавички, вероятно за да намекне, че макар самата тя да не си говори на малко име с шефа на фирмата, всички го наричат така. — Нещо за пиене?
Джудит Болтън ми бе казала винаги да приемам подобно предложение, защото хората обичат да правят услуги, и всички, дори секретарките, ще ми подскажат какво мислят за мен.
— Кока-кола, пепси… каквото и да е. Благодаря.
Седнах от едната страна на масата, тази, която гледаше към вратата, съзнателно отбягвайки мястото на тясната страна. След две минути в залата с пружинираща енергична походка се появи набит мъж в панталони каки и морскосиня голф риза с логото на „Трайон“. Том Лундгрен — познах го веднага, благодарение на досието, което д-р Болтън ми беше подготвила за него. Вицепрезидент на бизнес звеното „Сектор персонални комуникации“. Четиридесет и три годишен, пет деца, страстен играч на голф. Две крачки зад него вървеше Стефани с кутия кока-кола и бутилка изворна вода „Акуафина“.
Той стисна ръката ми с изненадваща сила.
— Адам, аз съм Том Лундгрен.
— Радвам се да се запознаем.
— Аз също. Чувал съм велики неща за теб.
Усмихнах се и свих скромно рамене. Забелязах, че Лундгрен дори не носи вратовръзка, докато аз бях облечен като погребален агент. Джудит Болтън ме бе предупредила за подобна възможност, но каза, че е по-добре да се престарая в облеклото за интервю, отколкото да подценя случая. Било знак на уважение и така нататък.
Вместо срещу мен, той седна на съседния стол и се обърна към мен. Стефани излезе и безшумно затвори вратата.
— Обзалагам се, че в „Уайът“ се работи интензивно — започна той. Имаше тънки устни и бърза усмивка, която включваше и изключваше светкавично. Лицето му бе някак протрито, почервеняло, сякаш или прекарваше много време на открито, вероятно играейки голф, или имаше розацея или нещо подобно. Десният му крак нервно потропваше. Представляваше възел от нервна енергия, ганглий, изглеждаше като прекалил с кофеина и по някакъв начин ме караше да говоря бързо. След това си спомних, че е мормон и не приема напитки, съдържащи кофеин. В такъв случай не бих искал да го видя след кана кафе. Вероятно щеше да се изстреля в междугалактическа орбита.
— Интензивната работа е онзи вид, който предпочитам — отговорих аз.
— Това звучи добре. И при нас е така. — Усмивката му се включи и мигновено се изключи. — Мисля, че при нас има повече хора тип А, отколкото където и да било другаде. Всички работим на повишена тактова честота. — Той отвъртя капачката на бутилката вода и отпи глътка. — Обичам да казвам, че „Трайон“ е страхотно място за работа… когато си в отпуск. Можеш да отговаряш на електронната поща, да изслушваш гласовата и да вършиш още куп неща, но, приятелю, няма начин да не си платиш за това, че си отсъствал. Защото като се върнеш, натрупаната междувременно работа ще те затрупа и ще те смачка като гроздово зърно.