Ноа внезапно замълча и мушна с клечките още няколко късчета пиле в устата си. Видях симпатичен рус млад мъж на горе-долу моите години ловко да се приближава към нашата маса, както акула намира пътя си във вода. Синя риза, свеж външен вид, атлетично тяло. Един от онези блондини, които виждаш на цяла страница в списанията да комуникират непринудено с други образци на човешката раса по приеми или на моравата пред получения като наследство от някой барон семеен имот.
Ноа Мордън отпи бърза глътка от „Д-р Пепър“ и стана. Отпред на ризата му с надпис „Алоха“ имаше няколко кафяви петънца от яденето.
— Извинявай — с видимо притеснение каза той, — трябва да те оставя. — И заряза яденето си на масата в секундата, в която сламенорусият младеж се приближи с протегната ръка.
— Как си? — сърдечно каза младежът. — Аз съм Чад Пиърсън. — Подадох му ръка, но той направи онзи номер в стил „ние сме прекалено готини, за да се здрависваме като обикновени хора“. Ноктите му изглеждаха като с маникюр. — Само ако знаеш колко много съм слушал за теб, приятел!
— А… все глупости, предполагам — отговорих аз. — Маркетинг, нали разбираш.
Думите ми го накараха да се разсмее заговорнически.
— А, не… няма такива работи. Ти си Човекът. Да знаеш, че се лепвам за теб и няма да успееш да ме изгониш, докато не науча поне един-два номера.
— Всъщност аз съм този, който ще има нужда от известна помощ. Предупредиха ме, че тук или плуваш, или се давиш, и вече започва да ми се струва, че са ме пуснали в дълбокото.
— Аха, значи Мордън е споделил с теб циничните си възгледи на дървен философ.
Усмихнах се неутрално.
— Каза ми това-онова.
— Все в отрицателна светлина, обзалагам се. Той мисли, че се намира в някаква сапунка и че с него е сключена сделка, достойна за Макиавели. Може и така да е, но аз не бих му обръщал прекалено сериозно внимание.
Осъзнах, че седя и разговарям с радващия се на най-малко популярност член на екипа, и може би това ме накара да защитя Мордън.
— На мен ми хареса.
— Той е инженер. Всички инженери са малко чалнати. Играеш ли баскетбол?
— Опитвал съм.
— Всеки вторник и четвъртък в обедната почивка се събираме в залата за фитнес. Няма твърди отбори и мераклиите са малко. Надявам се, освен това двамата с теб да пийнем по нещо някой ден, да отидем на мач и така нататък.
— Ще се радвам — казах неангажиращо.
— Разказа ли ти някой за биреното парти?
— Още не.
— Е, предполагам, че това не е точно по вкуса на Мордън. Но мен да питаш, става щур купон. — Енергията бликаше от тялото му и той се извиваше насам-натам като баскетболист, търсещ пролука, за да счупи коша със забивка. — Така че, приятелю, надявам се да те видя в два, нали?
— Не бих го пропуснал.
— Страхотно. Страшно се радвам да те видя в екипа. Просто усещам, че двамата с теб ще смаем някои хора. — И ми се усмихна широко.
14.
И Когато влязох в зала „Корвет“, Чад Пиърсън стоеше пред бялата дъска и прилежно изписваше с червен и син маркер дневния ред. Заседателната зала беше като всяка друга заседателна зала, която бях виждал — голяма маса (с модно черно покритие вместо орехов фурнир), поставената в средата й комуникационна конзола „Полином“, кошничка с плодове и ведро с лед, пълно с безалкохолни напитки и сокове.
Седнах на едната от дългите страни и Чад Пиърсън ми намигна заговорнически. Други двама вече бяха дошли. Нора Съмърс седеше начело на масата, сложила тъмни очила за четене на верижка през шията си, прелистваше съдържанието на някаква папка и от време на време промърморваше нещо на Чад, своя секретар. Като че ли изобщо не ме забеляза.
До мен седеше побелял мъж на средна възраст в синя блуза на „Трайон“ и чукаше върху някакъв „Маестро“ — вероятно въвеждаше текста на имейл. Беше слаб, но с шкембенце, с кльощави ръце, блуза с къси ръкави, от които стърчаха възлести лакти, неочаквано дълги бакенбарди и големи червени уши. Носеше бифокални очила. Изглеждаше като инженер от старата школа, работещ за „Хюлет Пакард“ от времето на джобните им калкулатори. Зъбите му бяха ситни и кафяви, сякаш обичаше да дъвче тютюн.