— Харесва ми — казах накрая. — Умна работа.
— Хмм… — неопределено проточи тя. Няколко от колегите ми тихо се засмяха. Ставаше нещо, за което нямах представа. Нещо не беше наред. Реших, че съм дал грешен отговор, но вече бе невъзможно да се поправя.
— Виж какво — опитах се да замажа нещата, — единствено на база дефиниция е трудно да се каже много повече от…
— Само че в момента разполагаме само с това — отряза ме тя. — Така че… ще действаме ли, или да се отказваме?
Въздъхнах.
— Винаги съм вярвал, че трябва да си смел. Заинтригуван съм. Допадат ми изискванията към формата, спецификацията на разпознаването на ръкописен текст изглежда съвсем прилично… С този модел и при добро стечение на пазарните изисквания мисля, че бих искал да поработя по този проект по-нататък, поне до следващата проектна фаза.
— Аха… — каза тя. Едно от ъгълчетата на устата й се изкриви в лоша усмивка. — И като си помисли човек, че нашите приятели от Купертино не са имали нужда от мъдростта на Адам, за да дадат зелена светлина на тази смрадлива бомба. Адам… това е спецификацията за джобния компютър „Нютон“ на „Епъл“. Една от най-големите бомби, пускани някога от тях. Струвал им е над петстотин милиона долара, за да го проектират, а после, когато слязъл от поточната линия, губили по шейсет милиона долара годишно от него. — Нови засмивания. — Но поне дал на Джей Лено предостатъчно материал за майтап през деветдесет и трета.
Колегите бяха извърнали лица от мен. Чад гризеше вътрешната страна на бузата си и изглеждаше мрачен. Мордън изглеждаше като попаднал в чужд свят. Исках да разкъсам Нора Съмърс на парчета, но вместо това се постарах да бъда губещ с чест.
Нора се огледа, спря поглед върху всяко лице поотделно, лукаво извила вежди.
— По-важна е поуката. Винаги трябва да стигате до същността на нещата, да виждате отвъд маркетинговите клишета и да надникнете под капака. Повярвайте ми, когато след две седмици се изправим пред Джок Годард, той ще надникне под капака. Да не забравяме това. — Вежливи усмивки, защото всички знаеха, че Годард разбира от механика и е маниак на тема коли. — Добре — завърши тя, — мисля, че ме разбрахте. Да продължаваме.
„Да — помислих си, — да продължаваме. Добре дошъл в «Трайон»!“
В какво се бях забъркал, по дяволите?
15.
Срещата между Антоан и баща ми не мина гладко. Не, по-правилно би било да кажа, че беше истинска катастрофа. Нека се изразя така: Антоан се сблъска със сериозен отпор. Никакво сътрудничество. Да не говорим за съответствие или хармония.
Пристигнах в апартамента на баща ми веднага след края на първия ми работен ден в „Трайон“. Паркирах аудито по-надалеч, защото знаех, че когато не гледа трийсет и шест инчовия си телевизор, баща ми винаги наднича през прозореца, а не исках да ми опъва нервите по отношение на колата. Даже да му кажех, че съм получил повишение или премия, той пак щеше да намери възможно най-гадния начин да извърти нещата.
Пристигнах навреме, за да заваря Морийн да тегли към чакащото такси голям черен куфар на колелца. Стискаше здраво устни и се бе натъкмила в тъмнозелено костюмче с панталон от плат, щампован с тропически цветя и плодове, и чисто бели гуменки. Успях да я настигна в момента, в който викаше на шофьора да сложи куфара в багажника, подадох й последния чек (в който бях включил щедър бонус като компенсация за страданията й), благодарих й многословно за преданата работа и стигнах дотам да опитам да я даря с традиционната целувка по бузата, но тя извърна глава. После тръшна вратата и таксито потегли.
Бедната жена. Никога не я бях харесвал, но не можех да не изпитвам поне някакво състрадание към нея за изтезанията, на които я бе подлагал баща ми.
Самият той гледаше Дан Радър26 или по-точно му крещеше нещо. Той ненавиждаше еднакво всички телевизионни водещи и аз полагах съзнателни усилия да не му давам повод да започва тиради срещу некадърниците в телевизията. Единствените кабелни програми, които му допадаха, бяха онези, в които предубедени водещи с десни възгледи поставяха капани на невинните си гости и полагаха всички усилия да ги вбесят до пяна на устата. Това бе неговият „спорт“ в наши дни.
Беше по бял потник. Винаги, когато го видех така, ми настръхваше косата. Имах лоши асоциации, защото го помнех неизменно облечен в него винаги когато решеше да ме научи да бъда по-дисциплиниран. Още помнех, при това съвсем ясно — като на снимка, когато на осемгодишна възраст разсипах лимонада на прах върху любимото му кресло, а той ме напердаши с колана си, изправен над мен с мръсен потник и почервеняло потно лице. „Видя ли какво ме накара да направя?“, крещеше той. Не беше най-приятният ми спомен от детството.
26
Американски телевизионен репортер в Си Би Ес, петкратен носител на наградата „Еми“, известен с конфронтационния си стил. — Б.пр.